Има ли изобщо България парламент? Питам се от няколко седмици, през които не само аз, но и колегите ми от десетки други медии заедно с милионите безмълвни телезрители станахме свидетели на единствен по рода си парламентаризъм. Уникалното му е, че е изпразнен от всякакъв смисъл.
Именно от смисъл, а не от съдържание, защото депутати си имаме. Със или без кворум в пленарната зала кулоарите с червените килими никога не остават празни. Точно там политиката ври и кипи като на филмов фестивал в Кан. Под светлината на прожекторите партийци се обиждат на мръсен мангал, лидери се гледат сърдито в коридорите, сипят се упреци, разменят се саркастични слова. И всичко се върти около единия тарикатлък. А най-тарикатското е, че същите тези шмекери (както ги нарече лидерът на най-голямата парламентарна група Бойко Борисов, без да осъзнава, че и собствените му депутати попадат в статистиката)говорят за деструкция и делегитимация единствено при посредничеството на камери и микрофони. Така че народът да чуе всяка тяхна деструктивна делегитимация.
За трите месеца от тържествената си клетва депутатите така и не оправдаха гласовете, които ги подредиха в парламента. Едва ли някой е пуснал бюлетината си, за да слуша безкрайното мрънкане на Борисов за класацията на изборите. Или пък да наблюдава как хората му сноват по коридора до пленарната зала и обратно, без сами да знаят дали ще го играят опозиция, или не.
Не прави чест и на Станишев, че използва парламентарната трибуна единствено за да разчиства личните си сметки с ГЕРБ. Опозицията е, за да пречи, отсече гордият победител на последните избори и захвърли призванието на законотворец, за да прави мръсно на управляващите. Държите се като дете в детската градина, не остана длъжен председателят на левицата, впрягайки сили в лидерската демонстрация на превъзходство. Когато примерът зарази и народните избраници в пленарната зала, заседанията прераснаха в лични обяснения, а парламентът – в гротеска на законодателната власт. Вотът на избирателя се загуби нейде из дълбините на полумъртвата партийна съвест, защото е стойностен само на избори. Стряскат го леко само протестите, но… кой ти мисли за политика, когато го чака насъщният.
А законопроектите? Те отдавна са хартийки в заключените пощенски кутии в парламента, които никой не отваря. Инициират се от някой друг, съставят се от трети неизвестен, но носят подписа и името на хора, за които натискането на едно зелено копче е просто процедура, която се заплаща.
Останалото е цинизъм, съвсем на място прозвуча в главата ми изпуснат кулоарен коментар от последните дни. И ме накара да се замисля дали печалната картинка в Народното събрание не е всъщност тъжно отражение на цялото ни човешко битие с най-лошите му черти. Страхувам се да отрека, но не смея и да ги сравня. Защото ще трябва да призная, че цялото ни общество го е закъсало сериозно. И със смисъла, и със съдържанието.
