Едно от най-съществените определения за света, в който живее днес човечеството, е общество на знанието. Както и производното от него – подчертавам това – понятие икономика на знанието. Защото именно от отношението на обществото към знанието и към знаещите зависи дали ще има икономика, основана на научни постижения и високи технологии, или икономика, основана на политически патронаж и всеобхватна далавера. Впрочем споменавам първо икономиката, но съвсем не бива да се подценява необходимостта от знание в останалите обществени дейности, например – политиката, държавното управление, администрацията. Едва ли в Европа някой по-добре от нас знае цената на това
да ни управляват неуки хора
или, още по-лошо – хора с научни титли, пренебрегващи каноните на научно установените правила на държавничеството.
Дебатите за подготовката на знаещи нови поколения и за тяхната реализация в обществото се подновиха през последните седмици по различни – добри и лоши – поводи. Началото на всяка поредна учебна година в средното и висшето образование е съпроводено с ентусиазъм и нови надежди, изричат се хубави думи, отправят се пожелания и напътствия към влизащите в храма на просветата и науката.
Вероятно повечето от ораторите имат искрено положително отношение към образованието и образоваността, но истинският въпрос е не какво говорим през септември, а какво правим всекидневно, година след година, как допринасяме
знанието и знаещите да тежат
да навлизат в обществения живот, да се реализират и така да го променят към по-добро.
Претендиращите да разбират от наука и образование, както и от много други неща, у нас са многобройни, хиперактивни и не се притесняват особено да дават категорични оценки и смели препоръки. Първият проблем обаче, който слага фатален отпечатък върху взимането на правилни и далновидни решения, е липсата на точна, обективна картина на днешната ситуация, както и на адекватни обяснения за видимия срив на отношенията между тези, които се учат, тези, които ги учат, и тези, които би трябвало да ползват знанията на (наистина) научилите се.
Неведнъж, вкл. на страниците на в. БАНКЕРЪ, съм анализирал състоянието на образованието (най-вече на висшето образование), както и взаимоотношенията му с практиката. Българското образование има силни и слаби страни, част от които са предимно вътрешен за системата проблем. Но по-съществени, определящи са грешките и дефицитите в държавната политика и общественото отношение към образованието.
За разлика от барон Мюнхаузен образователната система не може да се изтегли сама от блатото, тя зависи от политиките и обществената среда. Изглежда, обаче нито държавата в лицето на сменящите се управленски екипи, нито по-голямата част от обществото са наясно с действителното положение, с необходимите и възможните насоки на промяна.
Този извод се налага от последния официален анализ на ситуацията в българското висше образование – одита на
Сметната палата за образованието
и по-точно – за реализацията на висшистите на пазара на труда за периода 2009 – 2012 г., публикуван тези дни. За съжаление аргументите и заключенията в доклада са непълни, повърхностни и поради това – в някои отношения – опасно подвеждащи.
Например, като твърдението, че само една трета от завършилите през 2012 г. бакалавърска степен са започнали работа по реда, предвиден от закона, т.е. имат трудов договор. Това число е умопомрачаващо, защото – ако бе вярно – би представлявало смъртна присъда над системата. В същото време, поне за частично информираните, е очевидно неправдоподобно. Дори самите одитори би трябвало да се замислят от едно свързано число – по-голям дял от все още учещите студенти (37%) са наети на трудов договор. За съжаление, в одитния доклад се прави предположението (?!), ниската реализация се дължи на това, че част от бакалаврите са продължили образованието си в магистърска степен. Докладите на Сметната палата не би следвало да включват догадки и предположения, тъй като на тяхна основа е редно да се взимат обосновани политически и управленски решения. Подобен извод е погрешен и подвеждащ и е неприемлив, особено като се има предвид, че установяването на броя на магистрите, продължили образованието си в магистърска степен веднага след завършването на бакалавърската, е лесно установим.
В съзвучие с лежерния стил на доклада звучат и някои журналистически обобщения. В един иначе респектиращ всекидневник авторката пише (едно към едно), че почти всеки втори висшист – 46% от завършилите през 2009-2012 г. – може да си хвърли дипломата, защото работи нещо, изискващо по-ниска образователна степен.
Като прибавим колкото натрапчиво възпроизвежданото, толкова и принципно невярно обвинение, че обучението не съответства на пазара на труда, кашата става пълна, а шансовете да се предприемат правилни дългосрочни стъпки – чисто теоретичен.
Държавната стратегия в областта на образованието и науката не може да изхожда от разбирането на тези неразривно свързани дейности като заведение за
бързо хранене с опция
за доставка по домовете. Към днешна дата нито пазарът на труда, нито бизнесът (твърде мъгляво и недиференцирано определен) могат да бъдат ориентир, камо ли разпоредител на потребностите от знания и знаещи млади хора. Вместо да обслужва безропотно някаква доста деформирана конюнктура, държавата трябва най-после да заложи стратегически приоритети и – в диалог и сътрудничество с бизнеса и образователните институции – да разработи ефективни инструменти за осигуряването на приоритетите както със знания, така и със способни да ги прилагат хора.
Друга голяма слабост е невярното идентифициране на причините за дисбалансите между образование и практика. Например, свръхпроизводството на висшисти се разглежда в контекста на съотношението между различните специалности, но никой не повдига въпроса защо у нас има цели 53 висши училища и кой носи отговорността за тази хипертрофия, която очевидно не е нужна и не е по силите на българското общество.
Причината е отново в липсата, или по-точно, в заобикалянето на адекватна държавна политика. Откриването на висше училище и обучаването на студенти се превърна в
печеливша стопанска дейност
а държавата и управляващите я политици от години и вероятно не напълно безкористно толерират този процес на дегенерация. Няма случай при откриването на ново висше училище със съмнителна необходимост да не се упражнява масиран политически натиск, друг е въпросът, че пряко отговорните институции оказват чисто символична съпротива на този натиск. Намесата на частните интереси в политиката не подмина и сферата на образованието – в почти всяка нормативна промяна през последните години може без особена трудност да се идентифицира кои среди ще имат пряк финансов интерес и респективно кой дърпа конците на реформаторските начинания.
Има и други специфични политически причини. Едва ли е тайна, че висшето образование през годините на прехода се превърна в скрит ресурс на социалната политика и играе ролята на своеобразен буфер на младежката безработица. Дали това е в някаква степен правилно е въпрос на по-задълбочена дискусия, но поне трябва да се заяви и дебатира открито.
Разменените обвинения в
Калинки и криминалинки
се плъзгат по повърхността на един печален факт – българските партии и българските политици проявяват някакъв интерес към научните аргументи само когато виждат пряка изгода от тях, т.е. когато те потвърждават някакви техни, най-често конюнктурни интереси. Търсят се не знаещи и мотивирани, а послушни, раболепни и готови да изпълняват всякакви поръчки млади хора. Достатъчно е да направим преглед на повечето млади политици и работещи за партиите експерти, за да се убедим в тази тъжна констатация.
За да се променят нещата, не е реалистично да очакваме някакъв катарзис у политиците. Единственият шанс е обществото да ги принуди да взимат правилни, отговорни и прозрачни решения, а едно от най-важните условия за това е водещата роля на знанието и на знаещите.
Александър Маринов
