Поредната, двеста и някоя си, национална стратегия се роди през седмицата. Този път основополагащият (на теория) документ е за развитието на държавната администрация до 2020 година. Каква ирония само – чиновниците сами да определят как ще работят в бъдеще. Та нали добре знаем, че бюрокрацията ражда само повече бюрокрация. Ето един пример: Ако през 1996-а у нас са съществували 55 администрации на централно ниво, към 2013 г. те вече са 114. При положение че постоянно слушаме как броят на чиновниците намалявал.
Такова ли развитие трябва да очакваме и сега? Пробутват ни обилни обещания за „създаване на устойчива нормативна рамка“, която ще ограничи корупцията, ще подобри не знам си какво и ще въведе системи за управление и контрол на качеството. Но такива благи приказки сме чували и преди – през 2006-а, когато си имахме цял министър на държавната администрация. Царското юпи Николай Василев не само подготви стратегия, ами поде и кампания под наслов „С лице към хората“. Е, осем години по-късно с лице ли ви посрещат на гишетата? Или може би бъркам?
Сега си имаме ново мото – „Работим за хората“. Някой може би ще каже, че звучи доста глупаво, само че няма да е никак прав. България е единствената страна в Евросъюза, където хората работят за чиновниците, а не обратното. И ето че от утре и това ще се промени.
В същата тази стратегия за развитието на администрацията е записано, че броят на чиновниците, упълномощени да съставят актове за нарушения, е 32 327 души. Цялото това чантаджийско войнство е написало за миналата година 503 821 акта. Средно по 16 на чиновник – голям труд е паднал, да знаете. Срещу приличната си иначе заплата съответният служител, овластен с правото да глобява, е сътворил по 1.3 акта на месец. Съставил ги е вероятно с лице към провинилите си и със задник към корупцията.
Дейността на администрацията към сигналите, жалбите и предложенията на гражданите и бизнеса, които надхвърлят 30 хил. на година, пък открай време е неадекватна . Няма сила, която да накара чиновниците да реагират без съдебна намеса. Но това са само поредните констатации. Предложения за промени няма.
Затова пък в стратегията са включени две изречения, които няма как да не вдъхнат кураж: „Българите принадлежат към общност, включваща над 500 млн. души и произвеждаща съвкупно най-големия брутен вътрешен продукт в света, живееща на континент без граници, в който хората могат да се придвижват свободно, да работят, да се сдружават, да ползват общите културни ценности и достижения, да учат, да изобретяват. Заедно те могат да се радват на дълготраен мир, на най-високата степен на сигурност, на най-високата мярка на социална защита и на жизнен стандарт, които човечеството в своята история е постигнало“. Аферим, машалла, би възкликнал на това място с пълно основание Лютви Местан. Как да не се усмихнеш тогава на служителката зад гишето, докато си подаваш молбата или жалбата? Как да не ти се стори светът по-топъл и уютен, когато и тя със слънчева усмивка те отпрати за още някоя справка или удостоверение? За какво са ни всичките тези електронни управления и обслужвания на едно гише, след като сме 500 милиона и заедно можем да се радваме на всичко?
