Неотдавна в едно телевизионно студио разпален активист на Реформаторския блок се караше на събеседничката си, че употребява понятието „политическа класа“. „Няма политическа класа – твърдеше господинът – има управляващи и опозиция!“ Но един от основните проблеми на българската политическа система е именно в това – каращите се по някои (главно второстепенни) въпроси политици от уж коренно различни партии са трогателно единодушни, когато стане дума за същността на системата. Примери колкото искате – от най-дребните до най-значимите.
Спомнете си дискусията за партийните субсидии. На практика всички (в парламента и с шанс скоро да попаднат в него) се обединиха около символично намаление, което не променя несправедливото преимущество за десетина политически формации, превърнали се в рентиери. Някои протестираха, но чисто символично и бяха видимо доволни от крайния резултат.
Или проблемът с реформата на избирателното законодателство и съответните институции и практики. Никоя от системните партии не подкрепи стъпки за реална промяна на статуквото, така че да се приближим към реализацията на смисъла на демокрацията – да се чуе ясно и да тежи гласът на народа. Що се отнася до предложението да се даде реална възможност на българите зад граница да участват в изборния процес, съпротивата бе мощна и единна – твърдо „не“. Част от пишман-опозицията дори умишлено предлагаше крайни варианти, вместо да се ориентира към по-разумни и приложими решения – като например прилаганото повече от осем десетилетия гласуване по пощата.
Дори по жизнено важните въпроси, като формулирането и отстояването на националния интерес, различията са в това
на кого да се поклоним
и на кого да се подмажем, а не кое е най-доброто за нас, нашата идентичност и нашата перспектива. Любимото оръжие и на опозиция, и на управляващи е двойният стандарт, прилаган без много замисляне и във вътрешната, и във външната политика. За което винаги плаща обществото.
Ето защо – ако някой днес иска не просто да се самообозначи като „реформатор“, а да заслужи общественото признание за такъв, трябва ясно да заяви дали и как ще промени статуквото, а после да докаже, че наистина иска и може да го направи. Без такива убедителни послания и практически стъпки нито Реформаторският блок, нито АБВ, нито другите претенденти за носители на промяната имат нещо общо с нея.
По-нататък ще се спра само на Реформаторския блок не защото той има най-тежки проблеми с отношението си към статуквото, а защото очакванията към него са най-високи. Дали тези очаквания са основателни и дали са адекватно формулирани, е отделен въпрос, който също заслужава внимание.
Основният проблем на Реформаторския блок е не толкова плетеницата от организационни и личностни различия и вражди, колкото политическият му капитал, наследството, върху което се основава, независимо дали всички субекти го признават, или не. Няма спор, че повечето от организациите и личностите, влизащи днес в състава на блока, имат
реален принос за промените в България
Независимо от критиките или съмненията към част от тези промени като цяло те бяха или неизбежни, или необходими. Някои смятат, че това е единствено предимство и възможност за акумулиране на доверие, но нещата са по-сложни. Една значителна част от избирателите (и бивши, разочаровани, и нови, потенциални) съпоставят днешната реалност с миналите постижения, действия или поне знаци на воля за промяна. Съвсем не са лишени от основание изискванията реформаторите да бъдат и да се доказват поне толкова реформатори, колкото са били техните политически предшественици, но в същото време да бъдат и по-ефективни агенти на промяната, защото времената се променят, а проблемите очевидно се влошават.
Освен това тези очаквания далеч не са толкова хомогенни, колкото преди 20 или 15 години. Традиционният антикомунистически електорат се топи като огледален образ на традиционния комунистически. Радикалното анти-БСП и русофобско говорене не може да осигури достатъчна подкрепа за преобразуване на действителността, а и измеренията на необходимите реформи далеч не се свеждат до отстраняване на БСП от властта или до прекъсване на всякакви значими отношения с Русия. Следователно, преди да поискат доверието на обществото за провеждането (или поне за важна роля в провеждането) на мащабни реформи, реформаторите трябва да реформират самите себе си,
да предефинират своята идентичност
в съответствие с новите политически, икономически и социални реалности.
А това съвсем не е лесна или бърза задача, още повече че поне за една част от субектите на Реформаторския блок не е ясно от чие име говорят и кого представляват. Нещо повече, ще е нужно време, ще трябва да бъдат положени последователни усилия, за да се хомогенизира съставът на блока, да се изгладят противоречията, които досега старателно се прикриваха, но наближаващата предизборна ситуация бързо извади на показ. Оттук нататък всяко, макар и с най-добри намерения прилагане на демократични вътрешнокоалиционни механизми, може да доведе до тежки сътресения или поне до провокиране на такива (реакциите на част от ядрото на ДСБ относно подреждането на евролистата бяха показателни, а тепърва ще видим дали ще влезе в действие с цел преподреждане иначе безспорно необходимият инструмент на преференциалното гласуване).
Има и един друг,
много деликатен и неудобен въпрос –
как да се изградят отношенията и дали да има евентуално партньорство с ГЕРБ? В случая явно се наблюдават съществени различия между отделните партии от блока, а вече и вътре в някои партии. Избраната тактика е да се отбягва въпросът или да се дават уклончиви отговори, но тя нито може да се прилага дълго време, нито е лишена от сериозни негативни. От всички възможни позиции към ГЕРБ най-лошата възможна е липсата на такава позиция или редуването на изключващите се оценки. От името на една и съща партия, и дори на едни и същи хора един път се казва, че няма нищо лошо в това ГЕРБ да е партньор в името на важната цел – сваляне на сегашното правителство и предсрочни избори, а скоро след това – че за Реформаторския блок ГЕРБ ще бъде електорален конкурент, както много други партии.
За нещастие ГЕРБ вижда в тази ситуация възможност да извлече полза и да излезе от изолация, поради което заема активна позиция и прави едностранни стъпки, които още повече влошават нещата. Като се има предвид типичният стил на Борисов и компания – неособено прецизен и добре обмислен – засега Реформаторският блок само прехвърля като горещ картоф
проблема за взаимоотношенията с ГЕРБ
от едната ръка в другата и все повече се пари. Наивно е да се мисли, че решението може да се отлага до безкрайност – скоро то ще трябва да се вземе, но въпросът е на основата на какви критерии, тактически или стратегически. В случая нямам предвид външните въздействия, най-вече от ЕНП, които отчитат други интереси.
Ако връх вземат тактическите съображения, изискващи скорошно участие във властта като израз на постигане на някакви политически резултати, потвърждаващи жизнеността на проекта, партньорството с ГЕРБ изглежда без алтернатива. Но това ще затвори окончателно реформаторите в рамките на статуквото, от което ГЕРБ е част, а не като преобразяваща сила. Ако Реформаторският блок, участващите партии и техните лидери имат воля, сила и ресурс да извървят пътя си и същевременно са готови да предложат реална и съществена промяна, тогава сътрудничеството с ГЕРБ спокойно може да остане инцидентно и оперативно, при подчертаване на разликата в политическите философии.
Засега по-непосредствено и трудно предизвикателство е това, че все още не е оформена логиката и общата структура на политиките за промяна, които предлагат реформаторите. Динамиката на вътрешнополитическите и международните събития се усложнява и поражда непрекъснати
изкушения за радикално говорене
насочено към емоциите на най-твърдия електорат. Но това е територия и арсенал, които дават предимство на други играчи. Силата на реформаторската десница е преди всичко в добре обоснованата, балансирана линия на политическо поведение, а не в екстремното люшкане по свирката на злобата на деня. Странно е, че повечето от знаковите лица на Реформаторския блок не чуха или не разбраха тактичния съвет на Иван Костов – публичната му преценка, че днес България не трябва да възприема ролята на ястреб, бе продиктувана не от желание да подкрепи действащото правителство, а от стремежа да даде деликатен съвет на по-младите си колеги.
Александър Маринов
