Представете си българин в чужбина (от онези, които напуснаха страната след 2001-ва), уредил живота си например в Лион, с добра професия, почти 50 хил. евро годишна заплата, а отскоро и с всички права на пълноценен френски гражданин. След 40-те обаче го удря кризата на възрастта и решава да се върне към корените си – зарязва кариерата, грабва семейството си и се връща в България. За да стане депутат в следващото поред Народно събрание у нас.
"Глупости!", отсича първият събеседник, на когото споделям сценария. "Не мисля, че е възможно да се случи", скептично поклаща глава и приятел в Щатите, с когото редовно си общувам онлайн. Но не защото не вярват, че успял нашенец зад граница може да се върне в България, а защото не виждат смисъл да продължи професионалния си път именно като народен представител. За една дузина неправителствени организации обаче логиката е построена върху конституционните права на всички българи да избират и да бъдат избирани, които автоматично отпадат, щом същите получат второ гражданство.
Идеята да се разреши на българи с двойно гражданство да се кандидатират и да бъдат избирани за народни представители у нас не е нова, но отскоро вълнува парламентарната Комисия за взаимодействие с граждански организации и движения. Откакто неправителственият сектор издигна свой инициативен комитет и внесе искане за либерализиране на режима, под обстрел е и самата конституция. Целта е да се редактира чл.65, където изрично е записано, че "за народен представител може да бъде избиран български гражданин, който няма друго гражданство".
Вносителите определят текста като дискриминационен, защото лишава от права стотици хиляди нашенци зад граница и най-вече онези, които поддържат имоти или фирми в България. "Да си гражданин на повече от една държава, не е престъпление, не е и морално укоримо. Този факт не е и показател, че не обичаш страната, в която си роден, и поради това не си достоен да участваш в управлението й", категорични са адвокатите на инициативния комитет. Но без да отчитат факта, че народните представители у нас са избраници на българското гражданство, което живее според правилата на своето, а не на чуждо общество и плаща данъците си по силата на български, а не чуждестранни закони. "За да имат виждане за развитието на държавата, осланяйки се на регионалните традиции и манталитет, избраниците трябва да познават местните проблеми, съответно да живеят и работят в страната си", е становището на парламентарната комисия. "Трябва да има и гаранции, че защитават интересите само на една държава", добавят други противници на исканата редакция. И понеже по въпроса липсва единодушие, на този етап партийните членове не са склонни да инициират желаните промени в конституцията.
Но нека поразсъждаваме реалистично. Българите с добра професия в чужбина, дори да страдат от носталгия и да се завърнат в страната, едва ли ще изберат точно Народното събрание за своята реализация. Най-малко пък заради трите хиляди месечна заплата и служебния автомобил. Такива хора избират родината, за да трупат, а не за да губят от авторитета си. А това е цел, непостижима в българската политика днес.
От друга страна, тези, които се прибират, защото не са се справили зад граница, също нямат място в парламента. И определено няма да заслужат депутатското възнаграждение и привилегии. Неудачниците са такива, независимо от географската ширина, на която се намират, и едва ли могат да внесат нещо положително в родното законодателство. Освен ако не засяга правата им на "гастарбайтери " в собствената им страна.
А що се отнася до опасността турски граждани с български паспорти да "наводнят" родния ни парламент, подобен сценарий звучи нереалистично поради една основна причина. Турция е петнайстата най-силна икономика в света и със сигурност може да обезпечи с много повече блага не само собственото си население, но и всички чуждестранни "пришълци". При това положение въпросът кого ще предпочетат българските турци (или турските българи) изобщо не стои. Политическите интереси у нас също не са фактор, защото съществуват и сега, без да има "наплив" на турско-български депутати. Пък и нашенците зад граница отдавна са повече от тези в южната ни съседка, което предполага съвсем друго разпределение на мандатите (и мненията)сред диаспората ни зад граница.
При това положение редактирането на конституцията наистина прилича на ненужно упражнение. Освен това е твърде наивно да смятаме, че можем да върнем сънародниците си у дома с предложение за работа точно в пленарната зала.
