Призивите отговорните институции да се заемат с почистване на паяжината от явни и скрити криминални зависимости, оплела върховете на държавата, набират сила. Някои говорят за необходимостта от Операция „Чисти ръце“ от искрени подбуди, други – защото виждат в това поредния ефектен пиар трик. Мнозинството от българите са напълно убедени, че такава операция е не само нужна, но може би и животоспасяваща. Съмненията идват, когато се опитаме да отговорим на въпроси от рода на „Как?“, „Кой?“ и „Каква цена сме готови да платим?“ Защото заразата на корупцията и злоупотребата с власт е проникнала във всички пори на обществото.
Дебатите на тази тема често се позовават на чуждия опит и най-вече на знаменитата акция на група самоотвержени италиански магистрати, персонифицирани от съдията Антонио Ди Пиетро в началото на 90-те години на миналия век, довела до съдебни процеси срещу политици, бизнесмени и магистрати, а по-късно – до коренно преобразяване на партийно-политическата система на страната. Дават се и по-нови примери – като вълната от антикорупционни разкрития в Румъния в средата на миналото десетилетие, ръководена от емблематичната Моника Маковей. В тези позовавания има доста неточности, не са рядкост и опитите фактите да се изопачават с оглед конкретни интереси. Но не това е най-важното. Много по-съществено е да се знае какви са резултатите и поуките от опитите държавата и в частност политиката да бъдат очистени от пагубното влияние на симбиозата от ламтеж за власт, алчност и проникване на организираната престъпност. Затова може би е полезно да припомним уроците (някои от тях твърде горчиви), които ни предлага непредубеденият прочит на големите антикорупционни кампании.
Урок № 1: Операция
„Чисти ръце“ не може да е дело на „мръсните ръце“
Тя няма шанс, ако бъде оставена на политиците. През 1992-ра италианското общество ликува след излъчваните телевизионни репортажи за въвеждани под конвой в съдебните зали мастити представители на политическия, икономическия и правосъдния елит. Две години по-късно усещането за триумф е заменено с покруса. Водещо място в новинарските емисии заемат кадрите на излизащи от затвора политици, получили обратно свободата си след т.нар. Закон Берлускони. Силвио Берлускони, изплашен от темповете и разкритията на „Мани пулите“ (оригиналното наименование на „Чисти ръце“) успява да прокара закон, целящ да защити брат му Паоло от наказателно преследване заради обвинения в корупция. Разбира се, всичко е маскирано под обещания за „радикална реформа на правосъдието и министерството на вътрешните работи“.
Навсякъде и винаги мнозинството от политиците са се противопоставяли на такъв тип усилия за цялостно прочистване на държавата, независимо от въпеющата необходимост да се възстанови доверието в институциите и правосъдието. Понякога подкрепа е имало само в началото, обикновено поради сметките възмездието да се използва за тяснопартийни и или групови интереси. Веднага щом стане ясно, че това не може да бъде контролиран и дозиран процес, съпротивата нараства рязко и автентичните борци срещу корупция биват компрометирани или изолирани (какъвто бе случаят с министър Маковей).
Такъв тип антикорупционни политики имат шанс за успех само ако успеят – поне временно – да лишат политиците от ресурса да ги саботират. Това изисква не само честни и самоотвержени полицаи и магистрати, но и мощна обществена, включително и улична подкрепа. Впоследствие, когато и ако се задейства процес на действително обновяване и пречистване на политическия елит, могат да се появят искрени съюзници. Но това невинаги се случва – примерът на Италия е поучителен.
Урок № 2:
Борбата срещу „Октопода“ е жестока
буквално кървава, и то не само в телевизионните сериали. Когато се говори за италианската операция „Чисти ръце“ от 1992 г., често се пропуска, че тя има своята трагична предистория. Една от причините за масовото надигане на италианската общественост е кървавата, безцеремонна разправа на мафията (покровителствана от най-високи политически нива) с поредица доблестни полицейски началници и магистрати, направили възможен знаменития „Максипроцесо“ срещу организираната престъпност в края на 80-те. Чашата прелива с показното взривяване на съдията Джовани Фалконе.
Това означава, че институциите, а и цялото общество трябва да приемат мисълта за неизбежния сблъсък с организираните, могъщи престъпни интереси, разполагащи с голяма част от ресурса на държавата. Красноречив е самият факт, че при операция „Чисти ръце“ пред съда са изправени осем (!) бивши премиери на страната, свален е имунитетът на повече от 600 депутати, от които половината стават следствени, а ефективни присъди получават 460 високопоставени персони. Красивият израз „да отвоюваме държавата от мафията“ е правилен, но често се пропуска неговото логично продължение – „На война като на война“.
Урок № 3:
„Кръговата отбрана“ е здрава, но не и непробиваема
Въпросът е да се направи един решителен пробив. „Чисти ръце“ започва с доста дребен (поне на пръв поглед) провал на корупционната машина – второразрядният депутат социалист Марио Киеза е уличен в приемане на неособено голям подкуп. Първоначално премиерът съпартиец Бетино Кракси го защитава, но под натиска на общественото възмущение решава да го заклейми: „Той хвърли сянка върху най-честната партия в Италия.“ Чувствайки се предаден, Киеза прави пълни самопризнания и кълбото започва да се разплита. Половин година по-късно самият премиер и лидер на „най-честната партия“ е обвинен в корупция и бяга в Тунис, където умира в изгнание.
Като се имат предвид нравите на българския политически елит, взаимната завист, подозрителността и отмъстителността, такъв сценарий у нас е напълно възможен. Българските политици често се „топят“ ентусиазирано едни други, пропускайки, че понякога правят уличаващи самопризнания. Засега никой не се самосезира, но може би няма да е все така.
Урок № 4: трябва да се намери
някой много смел, може би малко луд
който да даде първия изстрел. Най-потискащо е усещането, че като че ли всички, които биха могли да го направят, са „в схемата“. Неслучайно в едно интервю съдията Антонио ди Пиетро, запитан има ли някаква сигурна рецепта за борба с „голямата“ корупция, казва: „Не, за съжаление няма. Най-зле е положението, когато всичко е толкова прогнило, че не е останал и един добър, който да се бори с лошите.“ Всъщност една от целите на „лошите“ е да внушат на обществото именно че не е останал нито един „добър“, включително, и като поверят поредната инициатива от типа „Чисти ръце“ на някое тяхно момче.
И накрая, може би най-важният урок от известните опити да се прочисти държавата от пипалата на престъпната симбиоза между политици, магистрати и мафиоти.
„Чисти ръце“ не е кампания, а състояние
на обществото, на неговата готовност и воля да се бори за големите принципи на върховенството на закона и справедливостта. Акции под метафоричния наслов „Да почистим България за един ден“ са ефектни, но не и ефективни. Именно обществото и излъчените по наистина демократичен път негови представители (които помнят кой и защо ги е пратил на върха на държавата), а не специализираните органи са най-солидната и трайна гаранция, че ще има „чисти ръце“, а не измиване на ръцете.
Например италианските експерти по борбата с корупцията смятат, че една от причините нещата в Италия отново да се влошат, е спадналата настойчивост на обществото, отхлабило контрола над политиците. Оказва се, че едно след друго италианските правителства от 15 години насам правят сложни политически маневри, превърнали съдебната система в неефективна, особено що се отнася до икономическите престъпления.
Днес всички са убедени, че само дълбока промяна към едно по-солидарно и по-морално общество с обща визия за бъдещето, в съчетание с реални мерки за подобряване на правораздавателната система, може да доведе до съществено ограничаване на „голямата“ корупция. Или, ако отново се позовем на Антонио Ди Пиетро, „ако не орете нивата си, плевелите ще се върнат“.
Александър Маринов
