Свежа кръв се вля в управлението на Франция след съкрушителната загуба на социалистите на изборите за местна власт на 23 и 30 март. След приключването на втория кръг на вота се разбра, че те са загубили 155 големи градове в полза предимно на опозиционната партия UMPна бившия президент Никола Саркози. За десните това е най-блестящият резултат в регионален вот в 56-годишната история на петата френска република. Не бива да се пренебрегва и значимото постижение на крайнодесния Национален фронт на Марин Льо Пен, който ще има кметове в 11 града и над 1200 места в регионални управи. Да не говорим, че големият дял на отказалите да гласуват на втория кръг (38.5%) е удар основно срещу социалистическата партия. Единственият светъл лъч бе „овладяването“ на Париж, където социалистическият кандидат – испанката от Андалусия Ан Идалго, спечели безапелационна победа и стана първата жена кмет на френската столица. Тя наследява на поста популярния си съпартиец Бертран Деланое, който ръководи Париж от 2001-ва. В интервю за английския „Гардиън“ през миналата година госпожа Идалго каза, че управлението на Париж е „най-хубавата възможна изборна длъжност“.
След „черната неделя“ (30 март) дойде „сивият понеделник“, когато Оланд се опита да ограничи безпрецедентните щети за изключително непопулярното си управление и свика ключовите членове на кабинета си в Елисейския дворец. И докато обществеността трескаво гадаеше кои точно членове на администрацията си ще подмени президентът, премиерът Жан-Марк Еро подаде оставка. А в първата си реч след изборите Оланд се обърна към електората с думите, че е настъпил „важен момент в живота на нацията“ и че той е „чул посланието“: „няма достатъчно промени, няма достатъчно работни места, безработицата е прекалено висока, данъците са много…“ и се поставя въпросът за способността на правителството да реши тези проблеми.
Всъщност лошите новини за френския кабинет не се ограничават до провала на местните избори. Публикуваните на 31 март официални данни на Националния статистически институт показват, че Париж понижава бюджетния дефицит по-бавно от планираното. Недостигът е спаднал до 4.3% от БВП през миналата година – над обещаните от Оланд 4.1% и доста далеч от изискваните от Брюксел 3% до края на 2015-а. Публичният дълг е достигнал 93.5% от БВП, а държавните разходи и данъците са скочили като дял от националния доход.
След сбирката в Елисейския дворец за приемник на Еро бе издигнат досегашният министър на вътрешните работи Манюел Валс – „повелителят“ на женските сърца. В неотдавнашна анкета за списание „Ел“ 20% от дамите споделили, че биха били щастливи от „знойна авантюра“ с женения два пъти Валс. Без ни капка обида втората му съпруга – очарователната цигуларка Ан Гравоен, заяви, че е „възхитена“ от допитването. В самата си партия обаче 51-годишният Валс не е толкова популярен. Роден в Барселона в семейството на баща – художник от Каталуния , и майка – италианка от Швейцария, той става член на френската социалистическа партия на 17-годишна възраст, а три години по-късно – през 1982-ра, получава френско гражданство. Говори четири езика и има четири деца от първата си съпруга. Съперник е на Оланд при определяне на партийната кандидатура за президентските избори през 2011-а, но по-късно става говорител на президентската кампания на конкурента си. Принадлежи на дясното крило на Социалистическата партия и по-скоро следва идеите на социалдемократите в Германия и Скандинавия. Описва себе си като „Блеърист“ (последовател на Тони Блеър) и „Клинтонист“ (на Бил Клинтън). За разлика от колегите си, които говорят за социална солидарност и колективизация, Валс говори за „икономически реализъм“ и „индивидуална отговорност“. Въпреки че самият той е имигрант, за ужас на много от левите си съпартийци продължава спорната политика на предишния кабинет за разрушаване на лагерите на ромските пришълци от Източна Европа. И, подобно на бившия френски президент Никола Саркози, умее да работи с медиите и да привлича общественото внимание.
Изборът на Валс начело на френската администрация показва, че президентът Оланд е решил да направи по-ясен завой към пазарни реформи и орязване на публичните разходи. Оланд обаче успя да разтревожи европейските си партньори с изявлението си в късните вечерни часове на 31 март, че новият кабинет „ще трябва да убеди“ Брюксел, че плановете за стимулиране на растежа „е необходимо да бъдат взети предвид“ при фиксирането на бюджетните цели. Което означава нова отсрочка за изпълнение на изискванията на Пакта за стабилност и растеж за 3% бюджетен недостиг. По този повод еврокомисарят Оли Рен коментира на 1 април, че не е получил никакво уведомление за промяна на френските приоритети и подчерта, че Оланд вече на два пъти е получавал удължаване на срока за достигане на бюджетните норми. Рен каза още, че „е важно за Франция да положи необходимите структурни усилия през тази година“.
Без да губи време, новият премиер изненада обществото с избора си на министри. Сред новите имена е и Сеголен Роаял (от която президентът Оланд има четири деца). Тя ще отговаря за енергетиката, екологията и устойчивото развитие. Арно Монтебур от лявото крило на Социалистическата партия пък стана министър на икономиката. Заради икономическия си патриотизъм, граничещ с протекционизъм, французите му лепнаха прякора „Мосю мейд ин Франс“. Друг изненадващ избор е Беноа Хамон, който поема образованието. От общо 15 министри седем са жени.
