Тихо, без много приказки – но и без много мислене – столичният град попадна под окупацията на багери, булдозери, бетоновози и прочие строителна техника. На първи прочит към днешна дата едновременно се работи на дузина големи обекти, които на практика блокираха и без това тежкия всекидневен трафик. Трудностите за стотици хиляди жители и гости нараснаха значително, може би недопустимо, надхвърляйки нормалното за такива начинания. Дори по трасетата, които не са пряко засегнати, е невъзможно да прецениш кога да тръгнеш, за да стигнеш навреме. С една дума, София заприлича на една къртичина – голяма, столична, но все пак къртичина. Създава се впечатление, че някой нарочно е избирал къде да се копае, така че преминаването надлъж и нашир да стане трудно осъществима задача, дори ако работите по карта.
Знам, че някои ще възразят – това отдавна трябваше да стане. Напълно съм съгласен. Нещо повече, съвсем в реда на нещата е да зададем въпроса защо не е станало досега и кой от управлявалите града през последните поне 15 години носи отговорността?
Но
въпросът не е "дали", а "как"
Как да се извършват реконструкциите в един милионен град, а преди това – как да се планират, така че несгодите и загубите да бъдат минимизирани. Сегашното решение е далеч от оптимално поради една непреодолима причина – изборът на разполагането на строителните дейности във времето и пространството въобще не е съобразен с последиците за стотиците хиляди обикновени граждани. Преди всичко никой не си направи труда да постави на вниманието на обществеността и да даде аргументиран отговор: защо точно сега бе нужно точно такова "херкулесово" усилие – все едно за последен път се строи в града. Кое е това фатално, почти форсмажорно обстоятелство, което наложи наведнъж да се копае навсякъде? Дори да имаше такова обстоятелство, нормалният начин да се вземат подобни управленски решения в една европейска държава е –
информиране, консултиране, участие
съвместно търсене на по-добри решения и на тази основа реална съпричастност на обществеността.
Вместо това всяка седмица просто ни уведомяват, че "почват" поредната разкопка. С други думи, системно ни поставят пред свършен факт. Единственото, което ни предлагат, е някакво общо извинение за "създаваните неудобства" (все едно, че съсед е решил да пробие дупка на общата стена), но ни ги представят като неизбежни, т.е. остава ни само да стискаме зъби и да търпим. Е, гарнирано с мъдрия съвет да не ползваме колите си и въобще по-малко да пътуваме по улиците и булевардите на града. А ние какво да правим – да летим ли?!
Нека първо разгледаме въпроса по същество, а след това ще се спрем на пропуските в процедурата. И така – какво наложи този отчаян строителен щурм? Какво толкова предстои да се случи, че поне половината обекти да не почакат – ако не до догодина, то поне до периода на отпуските, когато градът се поопразва? Колкото и да се напрягам, сещам се само за едно предвидимо и предстоящо (догодина) събитие – местните избори през есента на 2015-а. Ако замисълът е бурната строителна дейност да се използва като предизборен коз, наистина сега е моментът. Ако днешният хаос се случи в годината на изборите, да не говорим – в месеците преди тях, вместо да се изпишат вежди, ще бъдат избодени очи. Затова някой мъдро е отсъдил – да се юрнем да приключим всичко сега, а
в навечерието на изборите
обектите ще са готови, доказателствата за доброто управление ще са "железни" и ще остане само приятното задължение да се пърха от едно рязане на лентички към друго.
Това, поне според мен, е доста наивно допускане. София има десетки други сериозни проблеми освен трафика и основните пътни артерии (без да ги подценяваме). Дори да допуснем, че наистина са били избрани ключови приоритети, ефектът няма да е толкова зашеметяващ, че да гарантира политическа еуфория. А в множество други значими и доста невралгични направления нито се инвестират толкова пари, нито дори се планират отдавна необходимите политики. Така че хипотезата за "чисто политическата" изгода не изглежда достатъчно убедителна, поне не е достатъчна, за да обясни създаването на този траен транспортен (и всякакъв друг) хаос.
Вероятно има и други интереси, свързани с политиката и властта, които са породили този амок да се копае едновременно навсякъде. Както е известно,
изборите се правят с пари
а у нас те се правят само с пари – от другите нормални средства – като идеи, проекти за политики, убедително говорене и личен пример, нашите партии и политици отдавна са се отказали. И въпреки че партиите, най-вече парламентарно представените, си осигуриха гигантски субсидии, изглежда, те не се оценяват като достатъчни. В този контекст можем мимоходом да отбележим, че мащабните строежи трудно подлежат на прецизен финансов контрол и обикновено се превръщат в ключов източник на щедро донорство за партийните (пък и защо само за партийните) каси. Преки доказателства още не са се появили, но както се казва в анекдота, "съмнението остава", особено на фона на разкритията и скандалите относно подобни "успешни практики" през последните години. Най-малкото, за което би трябвало да се досетят в Голямата столична къртичина, е, че при подобна негативна обществена атмосфера става особено важно ясно да се аргументират спорните решения, пораждащи негативни последици за значителни групи граждани.
Тук обаче идва следващата голяма неяснота. Ставащото
не пасва на личния стил на кмета Фандъкова
която през последните години наложи в столичната управа различен маниер на поведение – по-уравновесен, по-уважителен към хората, по-подреден. Усеща се присъствие на ръководител, който се преживява като носещ отговорност стопанин, а не като началник. Днешният строителен "юруш" влиза във видимо противоречие с този вече познат стил на управление на изпълнителната власт в града, която в значително по-малка степен от предишните разчита на политически дивиденти от показните мероприятия. Ако отчетем и знаците, че Йорданка Фандъкова (засега) не гори от желание за втори мандат, логично е инициативата да идва от другаде. Който и да е авторът на идеята, той със сигурност преследва и някаква политическа цел – Фандъкова ще обере обществените пасиви заради неудобствата, а потенциалният нов кандидат от същата партия ще дойде на вълната на "свършеното".
Поредната обилна порция тежести във всекидневието на столичани обаче би трябвало да бъде повод не за конюнктурни политически престрелки, а за много по-важни поуки. Ако днес философията на "доброто управление" се приема като императив за всяка цивилизована държава, то крайно време е и у нас управниците да разберат, че добрите намерения и потенциалните положителни резултати не оправдават липсата на точна преценка за цената на постигането им, нито отказа от полагане на ефективни усилия за минимизиране на тази обществена цена. Може да се възрази, че по част от проектите са правени "обществени консултации", но добре известно е, че тази процедура се извършва (когато въобще се осъществи) формално, с оглед спазване на "буквата на закона", а съответната институция предварително си е наумила какво и как ще прави. Лошото на този, а и на редица подобни случаи е, че лицата и органите, които вземат решения, въобще не смятат за нужно да се замислят за последиците (извън периметъра на собствената си политическа и материална изгода). А това ще продължава неизбежно дотогава, докогато продължаваме да търпим този тип управление.
Александър Маринов
