Проектът на Закон за защита при свръхзадълженост на физически лица е толкова противоречив, че аз като юрист не вярвам да бъде гласуван в Народното събрание. Това не е закон за частния фалит, както се коментира в общественото пространство, а за защита на ФИЗИЧЕСКИ ЛИЦА при свръхзадлъжнялост.
Според разпоредбата на чл.4 ал.1 от проектозакона –
физическото лице е свръхзадължено
когато “неговото имущество и разумно очакваните доходи” не са достатъчни, за да покрият неговите задължения. Вносителите на проекта са приели, че свръхзадължен ще бъде този, чиито задължения надхвърлят с 1/3 размера на имуществото му и бъдещите доходи. Този критерий обаче е твърде неясен – както за длъжника и за неговите кредитори, така и за правоприлагащите органи, в случая районните съдилища.
Как например ще се сметне съотношението при паричните задължения, когато от тях не са извадени изискуемите? Ако дадено лице е взело кредит от 80 хил. лв. за срок от 20 години, а месечната му вноска е да речем 500 лв., логично е, че лицето не дължи веднага всичките 80 000 лева. Ако пък са го съкратили от работа и не получава добър доход, с който да изплаща месечните си вноски – значи ли, че е свръхзадължен? Или че няма да си намери работа и да поднови погасяването им?
Излиза, че всеки, който е недобросъвестен, ако поиска, може само след три години да заличи всичките си дългове, защото законът (а следователно и съдът) ще го признае за свръхзадължен. Така че, ако някой е решил да си спести плащането на дългосрочни кредити, може умишлено да спре да ги погасява, защото след три години (съвсем законно) ще може да се освободи от дълговете си. Това е неприемливо за който и да е кредитор, включително и за държавата, защото тя също може да е кредитор, напр. в лицето на НАП или НОИ.
Проектозаконът не дава и ясен отговор как съдът ще определи
критерия “разумно очаквани доходи”
без да е конкретизирано по какъв начин те ще се оценяват, изчисляват и т.н. и как ще се прогнозират. Така че този критерий е крайно субективен. Създава се голяма опасност недобросъвестни длъжници “да се снабдят със свои кредитори” и по този начин да “прецакат” други реални кредитори. Кой ще изследва кредитната задлъжнялост на длъжника, след като той сам ще посочва на съда своите кредитори и дължимите от него суми.
Според проекта компетентен да се произнася е районният съдпо седалището на длъжника. След като длъжникът подаде молба за защита при свръхзадлъжнялост, съдът следва да я разгледа и да се произнесе в тридневен срок. Решението трябва веднага да се обяви в особения регистър, за чието създаване ще трябва да има специална наредба на министъра на правосъдието. Е, как на практика ще стане това при огромната натовареност на районните съдилища.
Как за три дни съответният съдия ще провери
всички обстоятелства по молбата на длъжника и ще види кои са кредиторите, ще прецени реалността на тази свръхзадлъжнялост и т.н., за да се произнесе с перфектен съдебен акт? А може би се е имало предвид, че когато се стигне дотам длъжникът да се обърне към съда и да поиска защита по този закон,той ще се е освободил от всичкото си имущество. И ще е толкова добросъвестен, че ще посочи всичките си приходи от последните три години, несеквестируемите вещи, които притежава, и т.н., за да улесни максимално съда.
За да свърши всичко това, на длъжника ще му трябва сериозна правна помощ, но в закона е записано, че тя е безплатна – сами се досещате колко ще е ефективна. Такова производство – без да се държи сметка за детайлите – е много рисково. Защото
последиците от обявяване на “фалит”
за всяко физическо лице никак няма да са благоприятни за него в следващите години.
Какъв е смисълът съдът да назначи длъжника за “пазач”на декларираното от него имущество, което е придобил и притежава. Ами то си е негово. Няма човек, който да не си пази имуществото, което притежава.
Също така – какво ще стане с вещите, които са съпружеска общност. Очевидно е, че ако единият съпруг е задлъжнял, а другият не е (напр. не е приподписал договора за банков кредит), последният не отговаря за задълженията на половинката си. Съдът и това трябва да изследва.
Друг странен критерий – по какъв начин съдът ще преценява дали длъжникът е живял разточително (какво значи разточително – един пуши пури, друг пуши обикновени цигари, един пие уиски, друг – домашна ракия) и дали е получил кредит с намерението да не го връща. Обосновките са твърде неясни и неприложими.
В проектозакона – чл.31, подобаващо място е намерил и един много странен текст –
“забрана за притесняване на длъжника”
Кредиторите нямало да имат право да притесняват длъжника, да му звънят по телефона и т.н. Добре, но преди това има текстове, които дават право на съдебния изпълнител да осребрява имуществото на длъжника в това производство. И за него няма забрана да притеснява длъжника. Логично е кредиторите да са във връзка със съдия-изпълнителя и опосредствено пак да притесняват длъжника. Така формулиран, този текст няма да даде какъвто и да е ефект.
И накрая – според проектозакона има възможност в производството по защита на длъжника кредиторите му да водят всякакви искове, да оспорват актовете на съда, да оспорват вземанията на другите кредитори, да завеждат отменителни искове и т.н. Това,първо, ще забави процедурата, второ – ще я усложни неимоверно много, и трето – не се знае какъв ще е крайният ефект от добросъвестното желание на длъжника да се освободи от задълженията си по този ред.
За да няма вечни длъжници
може да се помисли за въвеждане на т.нар. абсолютна давност, с ясни критерии – кога да се смята, че даден човек следва да се освободи от дадено задължение. Сега давността е обвързана с действията на кредитора – ако той бездейства пет години, вземането се погасява, ако бездейства три години – за вземане от лихви, от наеми т.н., пак се погасява. Следва да се регламентира абсолютна давност – независимо от действията на кредитора и спиране на давността, след като кредитор не е успял да си събере вземането в определен от закона срок, цялото вземане да се погасява. Мисля, че сега в ДОПК има такава възможност като защита срещу държавните вземания и абсолютната давност е 10 години.
Дали сме узрели като общество за приемането на такъв закон, дали трябва да бързаме да следваме западните образци, или да помислим как по-прагматично да защитим както кредитора, така и длъжника. Защото приоритетно защитата трябва да е за кредитора – той дава парите и следва да си ги получи обратно. Това е принцип от древното Римско право.
Длъжникът също трябва да има защита – но от недобросъвестни кредитори, или измислени такива, а не да се освобождава от задълженията си изобщо. Да не се окаже, че този закон е възможност или вратичка за тези лица, които нарочно не искат да плащат, а не за тези, които обективно не могат да плащат. Това не бива да се допуска.
Адвокат Янчо Трончев
