При всяко поставяне на въпроса за държавните субсидии за партиите и въобще за партийното финансиране заинтересованите (което означава – тези, получаващи субсидия, без значение дали са управляващи, или опозиция, парламентарни или извънпарламентарни) скачат като ужилени. Аргументите са добре известни – така било „в Европа“, щяла да се върне зависимостта от съмнителни източници и най-вече – политика можело да се прави само с пари. И, разбира се, че поставянето на въпроса било израз на неудържим популизъм. Няма спор, че определени политически среди експлоатират темата за свои цели по популистки и дори по примитивен начин. Но това съвсем не означава, че проблемът не подлежи на дискусия и на радикално практическо решение.
Нека започнем с кратък коментар на аргументите, издигани от защитниците на статуквото на държавното партийно финансиране. Първото от посочените по-горе твърдения – че
„Така е в Европа“
е, меко казано, спорно. Да, вярно е, че в повечето европейски държави субсидии за част от партиите има, но оттук нататък започва същественото разминаване. Една бърза справка показва, че към 2013 г. средният размер на субсидиите за партиите в страните от ЕС е около 7 лв. (3.50 евро) на глас, докато у нас е 10.80 лв. (след намалението, преди това беше 12 лв.), или около 5.50 евро. В Германия средната субсидия е 1.5 лв., да не говорим за решението на италианското правителство държавното финансиране на политическите формации да бъде поетапно премахнато. Впрочем една упреквана в популизъм нова италианска партия – „Пет звезди“ на Джузепе (Бепе) Грило, реално отказа да усвоява полагащата й се партийна субсидия. (Явно и на популисти не сме случили.)
Няма никаква – нито политическа, нито икономическа, още по-малко етическа – логика в една
десет пъти по-бедна страна
партийната субсидия да е десет пъти по-висока, отколкото в най-богатата. В този контекст доста наивно звучат твърденията на иначе опитни наши политици, че големите западноевропейски страни могат да си позволят по-ниска стойност на единица субсидия на глас, защото избирателите били много повече. Вярно е, че в Германия например гласувалите са десетки пъти повече (а оттам набъбват и размерите на субсидията), но това означава и много по-големи разходи за осъществяване на партийната дейност (за поддържане на структури, за провеждане на мероприятия и кампании, за разпространение на информация и т.н.) Този тип аргументи на защитниците на субсидиите (в сегашните размери) не издържат на още едно сравнение – в страни с приблизително същото като българското население (Австрия, Гърция) „цената“ на глас е много по-ниска.
Не са по-убедителни и аргументите, че премахването или същественото ограничаване на субсидиите за партиите ще ги „върне“ в капана на сенчестите зависимости. Неслучайно използвам думата в кавички – дори повърхностният преглед на хрониките на българската политическа корупция показва, че тя не се е повлияла от въвеждането на държавните субсидии за партиите. И преди, и сега повечето партии и партийни функционери разчитат на значителни постъпления от неявни и съмнителни източници. Агресивното лобиране, политическите „чадъри“ над собствените спонсори и преследването на спонсорите на противника продължават с пълна сила. В това отношение държавното финансиране само по себе си не може да реши проблема – нужни са мерки не на „входа“, а на „изхода“ на системата. Но за това ще стане дума по-нататък.
Така стигаме до третия аргумент, на който се придава аксиоматична сила: днес политика може да се прави само с много пари. И тук има частица истина – в една пазарна икономика повечето неща се купуват с пари. Но същинският проблем е друг – превръщането на парите в основен фактор, (пред)решаващ изхода на политическото състезание. Образно казано,
сблъсъкът на кесиите
отдавна е изместил сблъсъка на идеите и политическите проекти. Именно тази порочна философия на тотално маркетизиране на политиката е в основата на практиките на купуването на гласове и контролирания вот, на тоталната разпродажба на медийно съдържание и потресаващото компрометиране на уважавани по света научнопрактически гилдии като електоралната социология и връзките с обществеността. Истината е, че политиката се превърна в дейност, в която се харчи (включително и с цел пране и лично присвояване на пари) много повече, отколкото е разумно необходимо.
Неслучайно заглавието на статията изразява тезата, че партийните субсидии в сегашния си размер и начин на разпределение развращават демокрацията. На практика те създават неправилни и неморални привилегии за няколко партии, увековечават господството им, ако те самите поради глупост или алчност не се самосвалят от власт. Една от необходимите предпоставки за решаването на проблема с (не)доверието в политическите партии е да бъде преустановена практиката те да функционират като ООД-та (или ЕООД-та), ръководени главно от меркантилни съображения. Обикновено тук на преден план се извеждат скандални случаи на явни злоупотреби (пътувания до екзотични дестинации, луксозно потребление) или разходи със съмнителна целесъобразност (партийни вестници и телевизии) и морална стойност (благотворителност със средства, получени като държавна субсидия). Проблем с контрола очевидно има (преди време председателят на Сметната палата проф. Валери Димитров в прав текст заяви, че партиите могат да харчат за каквото си искат – нали те са написали закона), но той е следствие.
Свидетели сме на драматични недоразумения – парламентарните партии държат
десетки милиони на влог
от държавни субсидии и печелят големи лихви, които са достатъчни, за да покрият реалните им разходи. Това е убедително доказателство, че размерът на субсидиите е много по-голям от необходимия за разумна партийна дейност. Да не говорим за страничните ефекти: като формиране на една нова апаратно-чиновническа прослойка, която поради източника на своето благоденствие слуша единствено партийните началници и нехае за гражданите (от чиито данъци идват заплатите й).
Още по-драматични деформации се установят при партиите, непреминали изборната бариера, но набрали повече от един процент от действителните гласове. Замисълът да се стимулират по-малките играчи като полезна конкуренция на парламентарните сили е очевидно бламиран. Вече е публична тайна, че голяма част от малките партии (и най-вече техните ръководства) се домогват до заветния един процент с една единствена мисъл – да имат на разположение (незадължително за партийни цели) през следващите четири години няколко милиона.
В това отношение добър повод за размисъл е британската практика. Там държавата подпомага политическите партии, но не плаща на глас, а покрива само някои административни разходи. И то – не на всички, а само на тези, които са в опозиция. Излиза, че управляващата партия не извлича никаква полза от държавата. Тя, образно казано, управлява безплатно, но в същото време е длъжна да осигури на опозицията ресурс, за да я критикува.
Накрая две съществени уточнения, които според мен рамкират подхода към решаване на проблема с държавните субсидии за партиите. Първо, този проблем трябва да се решава принципно, а не чрез конюнктурни популистки инициативи. Изходът не е в това просто да бъдат премахнати партийните субсидии (както се иска в едно предложение за референдум), а да бъде преразгледана самата концепция за финансовите дела на политическите формации. Някаква субсидия вероятно е необходимо да се запази, но не просто в съществено редуциран обем, а при ясно дефиниране на ефективни правила за какво и как могат да харчат партиите и какви мерки за прозрачност, контрол и санкции ще бъдат приложени.
Второ, демокрацията е основополагаща ценност и за нея не бива да се жалят пари, стига тези пари наистина да я укрепват, а не да я превръщат във фасада. Или, ако перифразираме Франсис Бейкън, парите могат да бъдат добър слуга, но много лош и опасен господар на демократичната политика. И тъй като именно демократичната политика ражда решения на най-важните проблеми на обществото, няма да има на кого да се сърдим, ако този лош господар не допуска нужните правилни решения да бъдат намерени и приложени.
Александър Маринов
