Президентът Росен Плевнелиев започна все повече да напомня за шофьор с тригодишен опит. (Когато в България се взимаше книжка по нормален начин, това бе най-рисковата категория водачи на МПС, защото тогава започват да си мислят, че всичко знаят и могат.) До неотдавна държавният глава правеше безобидни лапсуси и дори пораждаше известна симпатия на фона на обиграната във всякакви злоупотреби с власт и доверие политическа класа. Откакто навлезе в третата година на мандата си обаче, Плевнелиев все по-смело се нагърбва да дава цялостни външнополитически оценки и дори да прави концептуални открития. От това настъпват три основни последици.
Първата, лично за него и относително най-лесна за преглъщане от обществото, е, че
българският президент олеква
започва да изглежда все по-несериозно и дори комично, поне пред по-образованите хора у нас и зад граница. Един политик от такъв ранг трябва добре да подбира мислите и думите си, в противен случай поражда съмнения не само и нетолкова относно собствената си компетентност, колкото относно качеството на демократичните институции и механизми, излъчващи националните лидери. Например, в кварталното кафене може да се политиканства на тема “Кого ще набие сега Путин?” Президентът обаче не бива да прави бомбастични прогнози за регионални и световни конфликти дори когато има достатъчно аргументи за това. Да не говорим за изсмукани от пръстите “пророчества”, като изреченото по повод на хипотетичния износ на дестабилизация от страна на Русия (“Кой е наред? Молдова? Балканите?”).
Или – патетичните изблици от рода на “Не е вярно, че България няма цел и няма план. Още преди Освобождението предците ни завещаха посоката, която да следваме – “чистата и свята република” на Левски и Бенковски и “равенството с другите европейски народи”. Народът и днес е обединен като един зад този идеал.” Делата на революционерите, възрожденците будители и други велики българи са безценен елемент от националната ни идентичност и неотклонен морален ориентир. Но да се твърди, че те ни дават национална стратегия, приоритети и дори план – днес, в глобализирания двадесет и първи век – е наивно и повърхностно. Няма да чуете италианските държавници да твърдят, че следват “плана” на Гарибалди, немските – на Аденауер, китайските – на Дън Сяо Пин. Индийските лидери продължават да почитат Махатма Ганди, но съумяха да добавят значими нови стойности към неговото идейно и политическо наследство. Да не продължавам – ясно е, че един държавен глава не бива да се държи като деятел на художествената самодейност, а посланията му трябва да внушават солидност и задълбоченост, нищо че не ги пише той.
Втората последица е по-сериозна и определено негативна. Позволявайки си генерални квалификации и обобщения, Плевнелиев нанася трайна вреда на
външната ни политика в дългосрочен план
Да вземем за пример категоричните оценки от рода на “руският проект е антиевропейски по своята същност, по своите ценности, по своята визия за света и обществото”, “проектът за Евразийски съюз, съкровен за Путин, е представян като голям проект, простиращ се от Лисабон до Владивосток, изключващ и отричащ Европейския съюз”. В лично качество всеки, дори и българският държавен глава, има право на собствено, пристрастно мнение за явленията от действителността. Но в официалното му качество подобно пристрастие е недопустимо. Съвсем не е случайно, че само двама-трима европейски премиери и държавни глави си позволяват подобни остри квалификации. На първо място – защото сериозните държавници отчитат законите на европейската и световната политика, която е много по-сложен феномен, отколкото отношенията между две враждуващи футболни агитки. Второ, защото се съобразяват с наличието на различни позиции и реакции вътре в собствената си страна.
Вярно е, че у нас е традиционно противопоставянето на русофили и русофоби (както и на рубладжии и доларджии), но в действителност тези две групи далеч не изчерпват важните гледни точки към стратегическото позициониране на България. Това, че определени политически среди се правят на по-католици от папата в желанието си да се харесат на Москва, Вашингтон, Берлин или Брюксел, не означава, че никога/винаги трябва/не трябва да сме съюзници/врагове на този или онзи.
И ако дори “желязната” фрау Меркел (да не говорим за италианските, австрийските или унгарските ръководители) подбира внимателно думите си относно Русия и Путин, това се дължи не само на необходимостта да се вслушва в мнението на големия бизнес, но и в императива държавникът да държи отворени всички опции в стратегически план. Защото утре този Евразийски съюз (с валенциите за задълбочаващо се партньорство с Китай и Индия) може да се окаже политически и икономически фактор, с който европейските “атове” ще бъдат обречени да си партнират. Поради което българското “магаре” не бива да се пъха между такива ритници, още по-малко – да се натяга само да хвърля “къчове”.
И така стигаме до трета последица – и по-конкретно, до ефектите от
теоретичните “приноси”
на президента Плевнелиев от опитите му да концептуализира българската и европейската политика. Типичен пример е прозрението на държавния глава, че в България, нещо повече – в Европа, днес имало два начина на правене на политика с Русия – единият движен от интересите, другият – от ценности.
Това, разбира се, е неточно, макар вината да не е у президента, а у тези, които му подхвърлят такива идеи и които би трябвало да знаят, че по принцип няма политика, която да не включва едновременно и ценности, и интереси. Няма интерес, който да не се обосновава с някаква ценност. И обратното, ако дадена ценност не се превърне в интерес, т.е. не отчита възможностите за своята реализация, тя остава мечта или утопия. Социалните науки отдавна са установили, че интересът е свързващото звено между ценности и действия и реалният обяснителен механизъм защо хората преследват едни, а не други ценени и желани неща.
Въпросът съвсем не е абстрактно-теоретичен. Той има огромна практическа значимост за българската нация и българската държава, защото – ако искаме да се измъкнем от тресавището, в което все по-дълбоко затъваме – трябва да си отговорим на два неразривно свързани въпроса. Единият е ценностен – кои са най-важните за нас неща, а оттук – какви искаме да бъдем? Другият е свързан с интересите – какво от желаното имаме реални шансове да постигнем, следователно какви бихме могли да бъдем и към кое от всички желани бъдеща трябва да вложим усилията си?
Но, както се казва, всяко зло за добро. Гафовете на президента имат и едно предимство – те дават пореден повод да се води дискусия по сериозни теми. Например, крайно време е да осъзнаем, че формулирането на националния интерес не бива да бъде свеждано до неосъществими блянове. В този смисъл желанието да бъдем “Швейцария на Балканите” е равнозначно на лозунга “България на три морета”. Съветите за това, как можете да постигнете всичко, стига да го желаете достатъчно силно, работят само в треторазредните бестселъри като “Седем стъпки, за да успеем в живота”. На практика националните цели трябва да носят всички доказани белези на стратегическото политическо мислене – необходимо е да са предизвикателни, да мобилизират пределно националната енергия, иначе казано, да са
на ръба на възможното, но не и отвъд него
Да поставиш като маркери на националния интерес неосъществими задачи е не просто наивно, но и много вредно, защото означава да пилееш ресурси, в т.ч. най-важния ресурс – доверието и надеждите на хората.
Точно такава псевдовизия за националния интерес откриваме в декларациите на българските политици, особено когато наближат избори. От една страна, набелязват се амбициозни цели, които звучат привлекателно и създават впечатление, че държавата ни се вмества в стратегическите параметри на Европейския съюз (друг е въпросът доколко самите тези евроамбиции са осъществими). От друга страна, един добросъвестен анализ на състоянието и тенденциите, вкл. и планираните базисни параметри на икономическите процеси, ясно показват, че повечето от тези цели са нереалистични. Да не говорим за традицията да обясняваме собствените си погрешни преценки и лоши резултати с “империализма, международното положение и четирите годишни времена”, както в добрите стари времена на социализма.
Президентът обича да повтаря, че България има стратегия, като визира документа “България 2020”, но истината е, че в този документ е формулирано едно
грешно “уравнение” на българския просперитет
Например, не е ясно как ще се постигне редуциране на броя на българите, които живеят в бедност, с 260 хил. души или с цели 24%, нито как ще достигнем 76% заетост сред населението на възраст от 20 до 64 години при наличните трайни тенденции на увеличаване на числеността на ромското малцинство, без каквито и да било позитивни промени в неговата интеграция (образование, квалификация, битова култура, качество на живот).
Най-тъжното в цялата история не е, че парцаланковци като нас ще трябва да теглят нови чуждестранни заеми, за да си купят нови изтребители, докато продължават да нарастват дяловете на детската смъртност и на отпадащите от училище. Далеч по-лошо е, че желанието на някои да бъдат потупани по рамото от “големите европейски батковци” по странен начин се превръща в неоспорима дефиниция на националния интерес. Грешка, която ще бъде плащана още дълго време от огромното мнозинство българи, ако, разбира се, позволят това да се случи.
Александър Маринов
