Германският "Шпигел" съобщи днес колко разтревожен бил Берлин от натиска на Москва върху София в енергийния сектор и от стремежа за увеличение на руското влияние върху България. В интерес на истината, няколко дни по-рано журналистите проследиха задълбочено какво се случва в германския енергиен сектор.
В момента почти 39% от природния газ за най-голямото европейско стопанство идва по тръбопроводи от Русия. Като капак преди около месец и половина германската компания за производство на нефт и газ RWE Dea продаде на руския олигарх Михаил Фридман полето "Фолкерзен-север 24a", на изток от Бремен, под повърхността на което на 5 хил. м дълбочина има нефтени и газови запаси. С тази покупка за 5.1 млрд. евро 50-годишният руски мултимилиардер вече контролира една пета от германското производство на природен газ и една четвърт от нефтената продукция. Сред германските инвестиции на Фридман е и нефтената платформа Mittelplate в националния парк "Ватенмеер" на крайбрежието на Северно море" – портфейл, който олигархът определя като "атрактивен" и който тревожи съня на депутат от партията на канцлера Ангела Меркел – Андреас Матфелт, родом от Фолкерзен.
Шефът на руския енергиен гигант "Газпром" – Алексей Милер – също смята Германия за атрактивен пазар. Това лято руският монополист трябва да приключи сделката по покупката на търговската компания от Касел "Вингас", която контролира 20% от германския пазар за природен газ. Операцията ще предостави на "Газпром" владение над мрежа от тръбопроводи с дължина повече от 2 хил. км плюс няколко хранилища за природен газ, включително това в Реден – най-голямото в западна Европа. Капацитетът му е достатъчен да снабдява около 2 млн. домакинства цяла година.
Германия вече преосмисли веднъж енергийната си политика след ядрената катастрофа във Фукушима през 2011-а. Бедствието притисна тогавашното правителство на Меркел да направи завой от атомните към възстановяемите източници на енергия – политика, известна като "Energiewende". Днешните геополитически фактори принуждават Берлин към нов дебат за националната енергийна стратегия. Дали страната да се съсредоточи върху експлоатацията на местни енергийни източници? Как да разшири мрежата си за доставка на енергия? Какво би означавало това за околната среда?
Ако се абстрахираме от връщането към използването на въглища, което ще увеличи рязко въглеродните емисии, едно от потенциалните решения е по-широкото използване на втечнен газ. В момента в пристанището на Ротердам има специален терминал (наречен GATE), на който да акустират за разтоварване кораби, пренасящи горивото от Норвегия, Катар и Нигерия. Изграждането на това съоръжение струваше около 900 млн. евро и то може да приема до 200 танкера годишно. Откакто обаче холандската кралица Беатрикс преряза лентата на терминала през 2011-а, едва 40 кораба с втечнен газ са акустирали на него. В Европа вече има 22 пристанищни терминала за втечнен газ и в момента се строят още, така че изграждането на ново подобно съоръжение, като планираното във Вилсхелмхафен, Германия, изглежда ненужно, поне засега.
Друга потенциална алтернатива е шистовият газ, залежи от който са открити в северозападната част на провинция Долна Саксония. Находището се разработва от американския енергиен гигант "Ексън Мобайл". Но преди три години, точно преди да бъдат вкарани течните химикали за теста дълбоко под земната повърхност, мощните публични протести срещу считаната за вредна за околната среда процедура осуетиха провеждането й. В момента след атомната енергия най-противоречивата технология в Германия е фракингът. И като че ли нищо не може да промени настроенията срещу него. Дори оценките на щатския енергиен експерт Даниъл Йергин, че до 2040-а страната би могла да покрие около 35% от собствените си нужди от синьо гориво чрез агресивно използване на шистов газ, или грубо колкото Берлин днес внася от Москва.
Третата възможност е да се разшири газопреносната мрежа и по нея да тече гориво от алтернативни източници, примерно от региона на Каспийско море. Тук обаче също има проблем – в цялата област няма нито един газопровод, който да не е под контрола на руснаците. Инвеститори от различни държави, включително германската компания "Е.ОН", норвежката "Статойл" и британската "Бритиш петролиъм", имат желание да го решат. Но първият проект – "Транс-Адриатическият тръбопровод" от Каспийско море през Турция, Албания и Гърция до Италия, който до 2019-а трябваше да бъде изграден и по него да потекат по около 10 млрд. куб м газ годишно до Европа, "увисна" заради нежеланието на банките да го финансират. Подобна съдба сполетя и доста по-скромния "Набуко", чието изграждане пропадна през 2013-а, въпреки участието на германската енергийна група RWE и одобрението на Европейската комисия.
Четвъртата опция е производство на природен газ от растения. В момента количеството био-газ, което се произвежда в Германия, е еквивалентно на около 20% от вноса на страната от Русия. И би могло да лесно и бързо да се удвои, благодарение на използваната модерна технология. Това обаче не може да стане автоматично, защото ще изисква увеличение на площите с растенията, които се използват за добива му. Друга съществена пречка е последната поправка в закона за възобновяемите енергийни източници, която ограничава федералните субсидии за производството на био-газ, особено от високо ефективни заводи.
Петият вариант, който може да влезе в действие сравнително бързо, е да се натрупат стратегически резерви от природен газ, защото Германия има широк мрежа от съоръжения за съхранението му. Въпросът е кой ще плаща за хранилищата – газовите компании, потребителите или данъкоплатците. Преди години, след ценовата криза през 1973-а, Берлин задължи националните доставчици да натрупват собствени резерви за нефт и газ в местата за съхранение в количества, които да задоволяват потреблението за минимум 90 дни при извънредни обстоятелства. Оттогава разходите за съхранение бяха прехвърлени върху потребителите, които плащат по 0.27 цента за литър бензин за услугата. Което дефакто е цената на независимостта.
