В САЩ, където идеята за „американската мечта“ е достъпна за всеки готов да работи упорито, определението „работещ беден“ може и да не звучи много страшно. Малцина обаче знаят цялата истина за „американската мечта“, твърдят журналистите от The Huffington Post. Интернет изданието осъществи изследване, анкетирайки хора, които работят, но едва свързват двата края.
По данни от преброяването на населението в САЩ през 2012-а доходите на над 7% от американските работници са паднали под федералното ниво на бедност. През април американският Сенат отхвърли законопроект, който трябваше да увеличи минималната работна заплата до 10.10 долара на час. Сега размерът й е 7.25 долара.
Почти половината нюйоркчани едва свързват двата края. Хората, които от личен опит знаят какво е да си „работещ беден“ в Америка, са най-различни – самотни родители, двойки с деца и без деца, млади жени с висше образование, бизнесмени, възрастни хора. Финансовото им положение е твърде сходно. С парите, които получават, те могат единствено да се опитват да се справят някак си, отбелязва изданието. Докато безработните нямат и този шанс.
В началото на тази година 55-годишният Глен Джонсън печелел около 14 хил. долара годишно, или 7.93 долара на час, работейки като чистач в ресторант за бързо хранене Burger King. Любопитно е, че той работи в тази верига повече от 30 години. Неотдавна работодателят му се похвали, че печалбата на компанията през първото тримесечие на годината е нараснала с 37%, но продължава да отказва на работниците да повиши възнагражденията им. Джонсън описва своя дневен график като „истински ад“: „Понякога се връщам вкъщи толкова уморен, че поглъщам вечерята си, взимам душ, гледам малко телевизия и лягам да спя – казва той. – След това настъпва новият ден. Продължавам да съм уморен, но се опитвам да преодолея това усещане и отново отивам на работа“. Дори при тези обстоятелства Джонсън иска да работи повече часове. По думите му се трудел по 35 часа седмично, но би желал те да са от 40 до 50, което би му позволило да си плаща навреме наема от 765 долара, сметката за газ, както и да си купи някои неща, които сега не може да си позволи. След като разказа историята си пред The Huffington Post , Джонсън получи желаното удължаване на работния ден.
Двадесет и девет годишната Ванеса Пауъл работи в склада Goodwill в Сиатъл за 9.25 долара на час. Тя има бакалавърска степен по английски език и магистърска по делова администрация. Понякога парите не стигат дори за храната на Ванеса и безработния й годеник. „Да, това е мръсна и унизителна работа, но така или иначе е работа – казва тя. – Печеля достатъчно, за да плащам наема за жилището си, но двамата с приятеля ми ползваме един мобилен телефон.“
Петдесетгодишната Джоан Ван Вранкен била уволнена през 2011-а. След почти две години безработица получава временна длъжност като административен помощник. Офисът й се намира на 100 км от дома й. Автомобилът на Джоан отдавна се нуждае от ремонт, но тя няма пари за това. Всичко, на което в момента може да се надява, е колата й да не се счупи.
Понякога бедните трябва да се примиряват с глада. Крейг Гизеге е на 60 години и няма работа. Той се е трудил 32 години като журналист, но през по-голямата част от времето е изпълнявал поръчки на различни медии, без да има постоянно работно място. В резултат на това няма право да получава помощ за безработица. Крейг обаче не иска помощ, а просто работа. Но потенциалните му работодатели му казват, че е „свръхквалифициран „, подразбирайки под този термин „твърде стар“.
Тридесет и осем годишната Карън Уол работи като преподавател и спортен треньор, а през почивните дни – като барман. Въпреки това тя и двамата й синове едва успяват да погасяват кредитите за образование. „Ако ме уволнят от която и да било работа, децата ми ще гладуват“ – твърди Карън. „Да си „работещ беден“ означава да имаш творчески подход към въпроса как да си намериш препитание. Но понякога се налага просто да стоиш гладен“, пише The Huffington Post.
Карла Шутак и съпругът й, който е инженер, решават, че покупката на жилище е мъдра инвестиция. През 2009-а обаче мъжът й е уволнен. Двамата не успяват да платят ипотеката за къщата си и тя им е отнета. „Моята американска мечта умря“, твърди Карла. Изданието отбелязва, че заради хроничната нищета много американци не могат да си позволят дори елементарна медицинска помощ. Други се отказват да имат деца, страхувайки се, че в бъдеще не ги очаква нищо друго освен вегетиране в нищета.
