„Нестабилността, която ще бележи следващия период и събитията през него, е качествено нова, непозната през досегашния, може би с изключение на самото начало на прехода. Тя не е плод на субективните намерения и избора на определена линия на поведение на политическите елити, и в този смисъл твърдя, че тя не е „изкуствено произведена“. Политическата класа, чрез представените в новия парламент партии, може и да се опитва да произведе мечтаното от президента Плевнелиев „стабилно“ правителство, но ефектът от усилията ще бъде в края на краищата противоположен.“
Написаното по-горе е цитат, или, по-точно – самоцитиране. Позволявам си тази проява на авторско самочувствие поради една-единствена причина – това е пасаж от статията ми „Задава се Голямата нестабилност“, публикувана във вестник „БАНКЕРЪ“ на 11 май 2013-а, в деня за размисъл преди миналогодишните предсрочни избори. Днес, 13 месеца след онези събития, отново вървим към предсрочни избори и отново се надяваме нещо наистина да се промени (с изключение на едно нищожно във всяко отношение малцинство, което се бори със зъби и нокти нищо да не се промени). И тъй като старите влъхви ни уведомиха, че са се споразумели за „плавен преход към политическа стабилност“, добре е да избистрим очакванията си. Какво може и трябва да се случи през следващите месеци, за да не се повторят събитията от последната година?
Честно казано, много неща би трябвало да се случат, дори е жизненоважно да се случат, но в рамките на системата, т.е. на утвърдилото се политическо статукво
шансовете за позитивна промяна са нулеви
Предсрочните избори в края на септември или началото на октомври, проведени по действащите правила (а за промяната им няма нито време, нито воля), вероятно ще разширят кръга от парламентарно представени партии, но ще възпроизведат проблемите на системата и ще тласнат обществото надолу по спиралата на нестабилността.
Задълбочаването на кризата не се дължи на „конфронтацията“ между системните политически играчи или на изравнените им сили, а на драматично нарушеното, можем вече да кажем – взривеното, отношение между граждани и политици, между представители и представлявани. Скандалите и разкритията през последната година не само потвърдиха неспособността на поредната властническа рекомбинация на политическата класа да управлява качествено, те дадоха нови, още по-сериозни основания да се твърди, че
действителната воля на върховния суверен е игнорирана
Получилата се в 42-ото Народно събрание конфигурация очевидно не съответстваше на предпочитанията на гражданите, но това изкривяване не бе случайно или природно явление. То се случи в резултат на нагласени правила и на драстични нарушения дори на тези нечестни правила. Противно на пропагандните послания и дори на някои опити за прочит на числата евроизборите не промениха нищо съществено. Един „стар, уморен кон“ е напът да се сгромоляса, но тези, които нетърпеливо ровят с копита да го заместят, не са с нищо по-добри.
Основната причина за по-нататъшното задълбочаване на нестабилността е, че досегашният модел на управление няма да заработи, независимо от възможния състав и численост на следващата управленска „коалиция на желаещите“. Продължавам да твърдя, че общественият договор е денонсиран, въпреки че всички от „обичайните заподозрени“ участници не искат да го признаят. Но повечето анализи на резултатите от евроизборите и на последвалите политически турбуленции изхождат от друга предпоставка. Те свеждат изхода на събитията (съотношението на силите на новите избори и възможните коалиции) до
способността на елитите да се спазарят
т.е. до желанието на ръководствата на две, три или четири партии да произведат някаква що-годе стабилна формула на управление. Според мен тази предпоставка е неработеща, защото допуска негласно, че непредставеното мнозинство извън стените на парламента ще кротува или поне ще се примири с ролята на вечно прелъстяваната и изоставяна дама.
Голямата пречка пред партиите в следващия парламент – независимо дали са 4, 6 или 8, и как са подредени – не е как ще убедят своите членове и симпатизанти защо се налага да се договорят. Това все някак може да стане, макар че вече видяхме фаталните дългосрочни последици от властовите сделки на всяка цена. Още по-лесно ще е върхушките отново да се договорят за някакво преразпределение на баницата (постове, облаги и сфери на влияние, свързани с властта). Въпреки взаимните нападки и несъвместимите обещания, които несъмнено ще открием в предизборните им платформи, и в този случай може да се постигне някаква обтекаема форма, която да прикрие като смокиново листо срамната същност на евентуалното спазаряване. Но дори да успеят, остава голямата, непреодолима пречка – която и да е конфигурация в следващия парламент няма да е в състояние да излъчи програмното правителство, от което има нужда страната. И следващият парламент няма да получи доверие в аванс от достатъчно значима част от българите, без което такъв програмен кабинет ще е само една фикция.
За програмното правителство вече съм писал неведнъж на страниците на „БАНКЕРЪ“ и независимо от поучителния неуспех на кабинета „Орешарски“ да действа като такова не виждам нужда (засега) да се връщам към темата. Все пак, ще отбележа, че за да има истинско програмно правителство, е необходима програма, и то не просто като добре написан документ, а като прецизно обмислени и балансирани политики, за чиято реализация са налице воля и готовност да се поеме отговорност.
Максималното, което може да произведе във вероятния си състав следващото Народно събрание, е
имитация на национално програмно правителство
А даже сполучливо изфабрикувана, имитацията не може да изпълни предназначението на необходимия оригинал – в най-добрия (или най-лошия?) случай може временно да създаде илюзия, че се прави необходимото. На такава мъчителна агония вече се нагледахме през последната година.
Има три групи аргументи за подобна прогноза, които смятам, че остават в сила и трудно могат да бъдат оборени.
Първата група обхваща действителното състояние на българското общество и произтичащата от него наложителна и неотложна система от стратегически управленски действия – както по отношение на редица непосредствени кризисни явления, така и в контекста на няколко трайни, дълбоки заплахи. Действителността поставя императив за нов тип политика – много трудна и много рискова. Само и единствено програма, която адресира честно и задълбочено истинските проблеми, може да свърши работа, а нейното създаване и прилагане е сложна задача. Нужна е експертна готовност, каквато има в наличност, но системните партии не желаят да я ползват, защото влиза в противоречие с егоистичните им интереси.
Втората група аргументи отразяват особеностите на конкретните политически субекти, които вероятно ще попаднат в следващия парламент (и на техните възможни конфигурации). Тези няколко (може би отново 4, може би дори 8) партии са показали и доказали, че не могат и не искат – нито поотделно, нито заедно – да създадат и реализират такава политика. Това важи и за претендиращите да бъдат „нови“ – доказват го и поведението, и „лицата“ им. Новата политика изисква нови субекти, а такива по всичко личи, че отново няма да бъдат допуснати до властта. Действителната програма, политиките, от които има нужда България (и съответното правителство), ще бъдат дело на други – кога и на каква цена, предстои да видим.
Третата, най-съществена група причини е свързана с
промените в обществото
в нагласите и поведението на все по-голяма част от гражданите. Все повече българи искат истинска промяна – нова политика и нови политически субекти и доказателство е не само огромният вот за малки партии на предишните парламентарни избори, а и достигнатият на евроизборите абсолютен минимум на изборна активност от началото на прехода. Ако 25% от гласувалите през 2013-а са останали непредставени в парламента, при това при много силни и доста основателни съмнения за измами и подмяна, явно границата на пречупване е близо и те по един или друг начин ще си осигурят легитимно представителство.
Чета мнения на журналисти и анализатори и се чудя на късата памет. Например, един колега си задаваше въпроса, кое би могло да свали правителството на Орешарски – „200-те души пред НДК ли?“ Нека си припомним, че и протестите срещу цените на горивата, ЕРП-та, Пеевски и всичко останало бяха дълго подценявани и дори осмивани, но когато изведнъж на улицата излязоха десетки хиляди, всички пишещи братя и сестри бързо смениха плочата. Вярно е, че не въпросът „Кой?“ предизвика предстоящите предсрочни избори, но разпадането на монолитната до неотдавна управляваща клика не е случайно. То е неизбежен резултат от променящия се обществен контекст.
Отиващият си и следващият парламент ще са принципно еднакви в едно – те са неспособни да произведат необходимата нова политика и работещо в истинския смисъл на думата правителство. Именно това ще доведе до нов спазъм на нестабилност и отново ще се заговори за предсрочни избори.
Едва ли има по-добра илюстрация за неадекватността на политическите елити от устойчивата илюзия, че за да управляват по-стабилно и дълго, е достатъчно да спечелят по-убедително преимущество пред видимите конкуренти. Българските политици така и не успяват да разберат, че имат един основен и все по-страшен противник – задълбочаващите се проблеми пред обществото, които са призвани да решават. Ако бяха наистина „елит“.
Александър Маринов
