Александър Маринов
Колкото по-често политиците и представителите на институциите се срещат за консултации и след това ни уверяват, че са „господари на стабилността“, толкова по-лошо става. Тържествено бе обявено началото на „плавен преход към политическа стабилност“, а спиралата на несигурност стремително се завърта надолу. Усещането за опасно ниска степен на управляемост на обществените процеси идва не само от обективните данни за положението, но и от неефективните, а често и откровено необясними действия и бездействия на лицата и органите, носещи правото и задължението да осъществяват това управление. Засилва се опасението, че върхушките не просто защитават единствено свои тясноегоистични интереси, но го правят по такъв неадекватен начин, че ще затрият и себе си, и нас заедно с тях.
Падналият под всякакъв критичен минимум качествен състав на елитите (не само политическия – погледнете останалите сектори!), предизвикан от съзнателно и, изглежда, непоправимо деформирани механизми за (авто)селекция, е само една, макар и важна причина. В периоди като сегашния се открояват особено релефно
дефектите на държавното устройство
и на партийно-политическата система, заложени в конституцията от 1991 г. и задълбочени (волно и неволно) от законодателната, съдебната и управленската практика през последните 20 години.
Елитите на прехода носят основната отговорност за тази дефектирала уредба, но ако експертите и гражданите не се намесят, спасението на давещите се ще се окаже кауза пердута. Нужни са радикални промени, или, както няма да се уморя да повтарям, „смяна на системата“ – смяна на начина, по който е изградена и функционира държавата. А това по необходимост минава през реконструкция и съдържателна промяна на партийно-политическата система и механизмите за подбор, контрол и санкции на обществените елити. Без такава безпощадна промяна само ще преминаваме от криза в криза и ще потъваме към дъното (каквото всъщност няма).
Ще се спра само на три аспекта на необходимата и възможна (според мен) промяна, пряко свързани с натрупващото се впечатление за „самоизкризване“ – задълбочаването на кризата чрез непредизвикани погрешни решения на ръководните лица и органи.
Първият, най-неотложен аспект на реконструкцията на държавността е свързан с очевидно сбъркания и предизвикващ вериги от кумулативни кризисни явления
баланс и взаимен контрол на институциите
Поради различни причини (някои от които разбираеми с оглед условията преди четвърт век) конституцията уреди, а практиката след това задълбочи до крайност едно абсурдно състояние – у нас всяка институция пледира и действа в името на безгранична и опасна независимост, всъщност – практическа безотговорност. Всеки се чувства в правото си да говори и действа единствено от своята камбанария, а опитите да бъде призован към отчетност се възприемат със свещено негодувание заради потъпкването на „разделението на властите“.
Задълбочаването на днешните кризисни явления – независимо дали говорим за банки, енергетика, здравеопазване, европейски фондове – може да се опише и обясни с поредица от произволни едностранни действия и бездействия на различни институции, „забравили“, че независимостта им е условна и подчинена изцяло на необходимостта по-добре да изпълняват общата си мисия да служат на обществото.
Парламентарният контрол у нас отдавна е деградирал до фасада, зад която се крие трогателна взаимност – нито правителството, нито излъчилите го парламентарни сили, нито дори парламентарната опозиция желаят това иначе мощно средство на демократичното управление да се прилага по същинското си предназначение. Днешното напрежение едва ли щеше да достигне такива взривоопасни нива, ако депутатите разбираха, че извън естествените им различия (и дори извън неприемливите им користни стремления) има неща, по които трябва да действат в синхрон спрямо изпълнителната власт.
Под претекст да не се повтарят стари грешки, но очевидно поради други причини БНБ, правителството и Народното събрание си играят на криеница, например по казуса с кризата в КТБ. Създава се основателното впечатление, че се прикрива част от истината, а непрекъснато се изнасят неаргументирани и дори смехотворни твърдения и обяснения, опровергавани на следващия ден. Като че ли всяка от страните играе някаква своя собствена игра, следвайки губещите варианти на „дилемата на затворниците“. Ако се иска помощ и подкрепа, на думи се извежда на преден план общата мисия, но когато стане дума за отговорност, всяка институция прехвърля топката и се оправдава с другите и дори с някакви свои вътрешни правила.
За прокуратурата не си струва да се говори
Там степента на независимост отдавна е прераснала в тотална безконтролност и предлага богат набор на възможности за произволни действия. Само за последния месец и само по отношение на кризата в един-единствен сектор се натрупаха толкова (меко казано) неизяснени въпроси, че всеки средностатистически гражданин е в правото да си зададе въпроса на кого всъщност служи тази институция? И как няма да се задълбочава усещането за нестабилност, когато в галоп се редят бомбастични изявления (задържана е престъпна група, организирала убийството на Пеевски; от КТБ са изнесени за ден-два стотици милиони в чували), следвани от още по-нелепи самоопровержения („няма убит – няма убийци“; парите са изнесени не за ден-два, а за месеци, и не в чували, а чрез отпускане на кредити). И тогава няма как да се спрат съмненията по въпроси като: каква бе целта на демонстративната полицейска акция в сградата на КТБ, изчезнали ли са кредитните досиета и ако не, къде се намират, за какво всъщност е цялата паника – за липсващите милиарди на граждани и фирми или за изнесени документи, застрашаващи няколкостотин души, господстващи над държавата?
Вторият съществен аспект на радикалната реконструкция е насочен към механизмите на дизайн, редизайн и кадрово обезпечаване на институциите.
Нашествието на всевъзможни властови вредители
за които се създават уютни гнезда и хралупи, обаче не е природно бедствие. През годините на прехода, но особено през последните десет години, партиите (което означава тесните им върхушки) си присвоиха правото безконтролно и при пълна липса на персонална отговорност да човъркат в институционната уредба и да кадруват без каквото и да е чувство за мярка и за срам. У нас се наложи практиката, за да се махне един-единствен човек и да се „устрои“ друг, да се прави нов закон и да се прекрояват принципите и структурите на институциите, без да се отчитат последиците за обществото. Ако ефектът не бе трагичен, кадровата политика на последните поне три правителства би могла да даде сюжети за чудесни комедийни сериали. На всичко отгоре никой не иска да носи отговорност за собствените си „кадрови попадения“ – независимо че става дума за най-високите позиции в държавата.
Оттук насетне е необходимо да се въведат механизми за пряка и персонална отговорност (но не само политическа, каквато реално няма) за всички сгрешени и особено умишлено „сгрешени“ структури и кадрови решения. Политиците трябва да имат правото да вземат такива решения, включително и в съответствие със своите програми и ангажименти пред избирателите, но да се премахнат всички предпазни формули на „ограничена управленска отговорност“. Ако това бе така, сигурно нямаше да сме свидетели на редица сегашни действия и бездействия, които не само не решават, а задълбочават проблемите.
Накрая трябва да се предприемат стъпки, които да пресекат порочния кръг от кризисни „дежа вю“ явления. Това е проблемът за
институционалната памет
Колкото и да са различни условията и обстоятелствата днес (в сравнение с кризите в минали години), не можем да се освободим от усещането, че някои схеми и игри се повтарят, но с още по-големи залози и с още по-неприемливо толериране от страна на отговорните институции. Независимо дали става дума за банки, държавни предприятия, болници или висши училища, българската държава, а и обществото като цяло е необходимо да изградят способност да се учат от грешките и да не ги повтарят. Именно тук е съществената роля на институциите за приемствеността и стабилността на общественото управление, именно затова те не трябва да бъдат пренареждани като елементи на „Лего“, нито периодично да бъдат премитани от кадрови „метли“. Не е достатъчно да се казва, че една или друга криза не може да се повтори, само защото вече сме я изживели веднъж. Нужни са действени предпазни механизми, прозрачност, информиране и привличане на обществеността към мотивирано партньорство. Политиците не само могат да направят всякакви грешки, както показва нашият, а и не само нашият опит, те могат и да ги повторят, ако не са под контрол и не съзнават, че подлежат на реални санкции.
По тези въпроси е наложително да се предприемат незабавни мерки, защото у нас, освен всички обективни съществуващи външни и вътрешни условия, „субективният фактор“, т.е. хората и институциите, призвани да предвиждат и предотвратяват кризите, са се превърнали в основен източник на кризи.
