Да си призная, от няколко часа ме измъчват тежки душевни терзания. Как да помогна на колегата Бареков, който отправи отчаян вопъл за помощ към българските медии? Как да го спасим от „глутницата кучета с маргинална същност“ ,подгонили този рицар на справедливостта?
И не стига това, колегата бил на ръба на предела на изпитанието на човешката, психическа и физическа издръжливост. Не му ли помогнем овреме, лидерът на “България без цензура“ щял да напусне политическата сцена и тя, разбира се, да осиротее безвъвратно.
Мислех да предложа с колегите да съберем по някой лев и да изпратим срочно запис на Бареков, ей така, за успокоение. Ама той всъщност не се оплаква от липса на пари. Пък и нали цялото финансиране на партията е от личните му спестявания, няма връзки с банки и бизнес-кръгове, така че не би трябвало да има проблем. Ех, бедни ми Николай, кажи как точно да ти помогнем?
Но, като се замисля малко, започвам да се разколебавам. Колегата Бареков не ме покани на партито в Сен Тропе, да се поизкъпя и аз малко в шампанското за 300 евро и да поизплакна очи с полуголите мацки на Ривиерата. Вместо това с останалите колеги тук по това време едва предъвквахме постната пица „Дянков“ и внимавахме да не разсърдим с нещо вожда Борисов, който ти беше кум.
Надявах се и по-късно да ме повикаш да водя някое мъничко предаване в твоята телевизия за 9000 лева на час. Уви, и това не дочаках. А нищо не ти костваше, толкова народ се уреди, че после станаха и политици.
Колега Бареков, поне можеше после, когато стана политик, да ме поканиш да пием по ракия в кокетната къщичка в Драгалевци, която нае със скромните си трудови спестявания. Но, дори и това не стана.
И колкото повече си мисля, толкова повече звучи в главата ми припевът от песента на "Ъпсурт“: Дай ми всичката пара на света, колега! И, разбира се, отговорът: Не ме занимавай с глупости, бе!
