През краткия и безславен живот на 42-рото Народно събрание често се твърдеше, че една от основните причини за неговото самоблокиране и безплодие е твърде тесният му състав. Допускаше се, че ако парламентарния праг бяха преминали още една-две партии, може би щеше да бъде възможно да се изгради ясно и стабилно парламентарно мнозинство, да се управлява страната по-добре и нямаше да се наложат противоестествени съюзи и сделки, които изпратиха на дъното общественото доверие към демократичните институции и процедури.
В тази логика на разсъждение има известна доза истина, но не защото по-големият брой на парламентарните групи сам по себе си създава условия за по-добре балансирано и по-стабилно управление. Колкото повече партии и коалиции присъстват в парламента, толкова по-широко е представителството на различните възгледи и интереси в обществото (ако тези политически субекти наистина искат да представляват някого освен себе си). Една от дълбоките пукнатини в легитимността на отминалото Народно събрание зейна още в момента, когато стана ясно, че една четвърт от гласувалите българи (т.е. тези, които не могат да бъдат обвинени в политическа апатия) няма да бъдат представени в законодателната власт.
От друга страна, упованието, че наличието на пет, шест или седем партии в следващия парламент като с магическа пръчка ще отстрани пороците на предишния, е не само пресилено, но може и да доведе до противоположен резултат. Всичко зависи от това, не колко, а какви и кои партии и коалиции ще съставят 43-то Народно събрание. Защото, ако са като досегашните – със същия манталитет, със същия тип „лидери“, движени от същите интереси, обвързани със същите зависимости – както би казал оптимистът, може да бъде и по-лошо. Мрачен и за съжаление много вероятен сценарий е, че макар и в по-широк състав, следващият парламент ще изпитва подобни, а може би още по-сериозни трудности при излъчването на стабилно управление и най-вече при решаването на най-сериозните проблеми на държавата. Но към този въпрос ще се върна накрая.
Засега нека допуснем, че умножаването и разнообразяването на парламентарно представените политически сили би било поне предпоставка за по-добро функциониране на законодателната и изпълнителната власт. Тогава е логично да си зададем въпроса как би изглеждал вероятният състав на 43-то Народно събрание, т.е., кои от досегашните парламентарни субекти могат да отпаднат от „висшата политическа лига“ и кои от извънпарламентарните партии имат реални шансове да попаднат в нея. Конкретни идеи в тази посока ни дават сондажите на общественото мнение, но тъй като по принцип не са достатъчни, а и по редица причини напоследък не са особено надеждни, по-добре е да заложим на един по-цялостен анализ на политическите, социалните и психологическите процеси в страната.
Преди всичко е ясно, че ако не бъде изнамерена някаква почти магическа стратегия за оцеляване, „Атака“ няма да е в състояние да постигне четвърти пореден парламентарен мандат. Странно притихналите (на фона на обичайното си поведение) Сидеров и компания може би трескаво търсят подобно чудотворно решение. Само че в създалата се ситуация и за оставащото кратко време до изборите чудото едва ли ще се състои. Останалите три партии от 42-рото Народно събрание няма да имат проблем с прескачането на бариерата, въпреки че каква тежест ще им дадат избирателите, съвсем не е предрешено. Но това е тема за друг анализ.
Колко и кои могат да бъдат новите парламентарни субекти, които ще се присъединят към тези трима сигурни? Въпросът е сложен най-вече поради политическите и финансовите катаклизми от последните месеци. Кризата в КТБ постави под съмнение доведения до съвършенство инструментариум на политически инженеринг (който, разбира се, се ползваше не само от този властови кръг). В момента
инвестирането на значителни средства в политиката
чрез подобни механизми е много рисковано и вероятно повечето обичайни заподозрени ще бъдат доста предпазливи и пестеливи. Можем да допуснем, че все пак нещо е скътано за „черни дни“ и тези скрити резерви ще изиграят важна роля на последната права на изборното състезание. Има и много други неизвестни, като: какво ще бъде поведението на повечето медии, доста разглезени в последните години от щедро изсипваните милиони за политически пиар; какво (като размер и посока) ще бъде участието на „големите черни (престъпни) пари“; и най-вече – няма ли най-после да се случи „откатът“ на общественото възмущение от харченето на невероятни средства за купуване на политическа власт, при положение че недофинансирането на ключови сектори придобива катастрофален мащаб?
Това съвсем не означава, че можем да предвидим успех в лечението на най-тежката болест на българската демокрация – зависимостта от парите вместо от избирателите. Лечението ще е трудно и продължително, ако въобще започне. Новото е, че основните политически играчи бяха привикнали към този тип машинации и станаха ужасно лениви, преставайки дори да имитират усилия за диалог, убеждаване и завоюване на доверието на народа. Сега ще трябва да се адаптират към условията на една относителна „финансова диета“, а това няма да се отрази много добре на всички.
С основание интересът от гледна точка на тази промяна е насочен към съдбата на „България без цензура“, и по-конкретно – дали новите собственици на контролния пакет от този проект (които и да са те) ще имат същите възможности и същата безразсъдна щедрост. Както показват информациите от доста места в страната, секването на паричните потоци е довело до практическо преустановяване на бурната активност от периода около евроизборите. Това (наред с редица личностни особености) вероятно е и причината за разпада на коалицията и другите вътрешноорганизационни сътресения. Можем да гадаем дали масовопсихичната инерция от впечатляващото изборно представяне през май ще бъде достатъчна, особено при фактическото прекъсване на достъпа до ресурсите и каналите за досегашната масирана политическа реклама. Ако не се появи нов спонсор със съпоставима кесия, отговорът по-скоро е отрицателен, което означава, че
„новият политик Бареков“ може бързо да стане „бивш“
Тъй като няма и не се очаква в близките месеци да се появят впечатляващи идеи, проекти и личности, основните фактори, които ще влияят върху шансовете на извънпарламентарните партии, ще бъдат два – умението за ефективно коалиране и способността да се насочи и материализира общественото недоволство от БСП, ДПС, „Атака“ и ГЕРБ. От позициите на посочените два фактора (и като отчитаме общото им състояние) реални шансове да попаднат в следващия парламент имат три субекта – НФСБ, АБВ и Реформаторският блок, изброени неслучайно в този низходящ ред.
След няколко попадения близо до мишената
НФСБ този път е на една ръка разстояние
и само груби грешки или непредвидими провали могат да им попречат да постигнат мечтаната цел. В 43-ото Народно събрание най-вероятно отново ще има формация, залагаща на националистическата реторика, макар и доста по-пластична и склонна към компромиси в сравнение с „Атака“. Високите шансове на НФСБ се обуславят най-вече от успеха (макар и по стечение на обстоятелствата) да привлекат в коалиция ВМРО, които имат сигурен недостигащия досега един процент от избирателите. От друга страна, бургаската партия видимо печели от провала на Сидеров, съчетан със засилването на настроенията срещу ДПС. Еуфорията след провала на националистите на евроизборите бе пресилена и преждевременна, доколкото тази електорална ниша е реална и дори може да се разширява при поява на достатъчно убедителен носител на патриотичните идеи.
След неуспеха на евроизборите като че ли и
АБВ има по-добри шансове
най-вече заради задълбочаващите се кризисни процеси в БСП. Конгресът на социалистите избра нов председател, но не създаде основа за решаване на нито един от истинските проблеми на партията. Ще има дори обратен ефект от самоуспокояването, че най-лошото е останало в миналото. Не бива да се подценява и обстоятелството, че в следващите два месеца БСП ще е най-потърпевша от дейността на служебното правителство, което ще бъде принудено да се застрахова чрез добре познатия метод на „скелетите в гардероба“, а има и други (политически, психологически) причини ударът да падне главно върху мандатоносителя БСП, а не върху „мандатоконсуматора“ ДПС. Тъй като АБВ и социалистическата партия са скачени съдове, вероятното продължаващо разколебаване на периферията на левите избиратели би било от полза главно за АБВ, които ще експлоатират и ролята на „жертви“ на върхушката на БСП (макар че до неотдавна бяха част от нея).
Без да бъдат подценявани
възможностите на Реформаторския блок
трудно може да се оспори, че проблемите вътре продължават, независимо от полаганите големи усилия да не се проявяват публично. Противопоставянето между двете големи формации в коалицията продължава, като нищо лошо не е забравено и нищо ново и хубаво не изглежда да е прибавено. Към тези вътрешни пукнатини се прибавя и проблемът за отношението към ГЕРБ, което видимо подлежи на две различни интерпретации, а отделно от това се усложнява от крайно нескопосаното поведение на Бойко Борисов, който като че ли си е поставил за цел да елиминира може би най-естествения си партньор в следващия парламент. Както се вижда, успехът на евроизборите не бе развит и не даде нова политическа енергия и ръст на подкрепата от потенциалните избиратели. Все пак, ако в предизборна ситуация негативните тенденци бъдат овладени, реформаторите запазват реални шансове да попаднат в 43-ото Народно събрание.
И така, към сегашния момент изглежда съвсем вероятно следващият парламент да бъде съставен от шест вместо досегашните четири партии и коалиции. Но съвсем резонен е въпросът:
шестпартиен парламент – и какво от това?
Дори в този разширен състав българският политически елит не изглежда способен да предложи нещо ново и наистина необходимо на страната. Не се очертава принципна и ясна, и заради това стабилна управленска коалиция, основана на общност на ценности, политики и честни ангажименти пред избирателите. Което означава, че макар и с повече участници, „висшата политическа лига“ ще остане на същото посредствено ниво, със съмнения за уговорени мачове и „черно тото“ и публика, дружно отправяща се към изхода на стадион „България“ – Терминал 2.
Александър Маринов
