Прекратяването на агонията на предишния парламент и насрочването на предсрочни избори поуспокоиха обществото. Но неяснотите и опасенията остават. Въпросът „Кой?“ продължава да виси със страшна сила, но не „Кой предложи Пеевски?“, а „Кой може и иска да поеме отговорността да управлява страната?“, и то както е необходимо на нацията, а не на една или друга властваща котерия.
С това не искам да кажа, че въпросите кой, какво и защо правеше през предишния управленски мандат (а и през мандатите преди него) са закрити. Първо, защото тези, които претендират да управляват България след 5 октомври имат някакъв теоретичен шанс, само ако проумеят защо тези въпроси са важни и кои са правилните им отговори. Второ, защото рано или късно големите грешки и престъпления на прехода ще бъдат сложени на масата – ако не в съдебната зала, със сигурност във форума на общественото самопознание. Но това е по-дългосрочна тема, а сега на дневен ред е питането ще имаме ли добро управление след тези предсрочни избори, или всичко ще продължи постарому?
Всъщност преди това възниква въпросът дали изобщо ще бъде възможно да бъде съставено що-годе стабилно правителство. Партийно-политическата система е в такава трайна деградация, че
всички възможни комбинации са от лоши по-лоши
Така бе в предния парламент, няма никакви изгледи да се промени и в следващия, независимо, че вероятно ще имаме шест или дори седемпартиен законодателен орган. Разбира се, става дума за политически приемливи, а не за абстрактни или основани на конюнктурни интереси аритметически групирания до заветната бройка 121. Проблемът не е в това, че днес всички се кълнат, че няма да правят компромиси с никого, а че партиите и техните ръководства са в безнадежден плен на порочна управленска философия. Те не могат да направят нищо свястно заедно, защото не могат да видят, формулират и преследват добросъвестно истинския национален интерес, който дава единствената сигурна основа за обществено подкрепяно и ползващо се с доверие управление. Те не са в състояние да проумеят, че в следващите години управлението на България не може да бъде друго, освен коалиционно, не защото никой не може да спечели 121 мандата, а защото проблемите на страната са толкова драматични, че изискват трайно и автентично сплотяване на обществената енергия. У нас засега
не се очертава феномен като Виктор Орбан
който да обедини зад една партия две трети от обществото, следователно, докато (ако) чакаме да се появи, трябва да се търси друго решение.
Но, както вече се вижда, партийната мисъл тече в друга посока. Опитват се да ни убедят, че ако един или друг фактор не спечели категорично, ни чакат ужасни беди. Най-упорити в тези безумни усилия са ГЕРБ, които директно заявяват – ако нямаме абсолютно мнозинство, няма да е възможно да се състави правителство, няма да има парламент, няма да има нов бюджет и насред зимата страната едва ли не ще погине. Други го казват по-завоалирано – необходимо е на всяка цена да предотвратим идването (връщането) на власт на еди-кои си. Казано иначе, ако ние не спечелим – пак катастрофа.
С това не твърдя, че трябва да се приеме с безразличие повторението на някой от (поне) последните три модела на управление. Въобще не са ни нужни нито нова тройна клептократска котерия (по образеца от 2005-2009-а), нито примитивният едноличен режим на Борисов, още по-малко – политическият Франкенщайн от последната година, независимо точно от какви части и от кой политинженер е сглобен. Трябва да се търси принципно ново решение, колкото и това да е трудно и колкото и време да отнеме.
Следвайки тази логика, преди всичко е необходимо да уточним, че
светът няма да се сгромоляса
ако следващият парламент не успее в опитите да излъчи стабилно, отговарящо на поне елементарните изисквания на политическата логика правителство. Българската Конституция и законите (в т.ч. Законът за държавния бюджет) предвиждат такава ситуация и гарантират необходимите инструменти и ресурси, за да се осъществява нормално текущо управление на държавата. Слава Богу, засега не сме изправени пред някакви катастрофални или тежки кризисни условия, при все че някои среди полагат усилия да ги генерират. Към момента няма проблем в България, който да не бъде подложен на стабилно текущо решаване от институциите, включително от служебния кабинет.
Ресурсите са в границите на нормалното
и няма пречки отклоненията да се регулират – ако служебните министри са наистина добри професионалисти-управленци, те би трябвало да се справят без специално законодателство или извънредни правомощия. В този смисъл техните оплаквания, че бюджетите им са едва ли не на червено, са, меко казано, пресилени и издават несигурност и желание за презастраховане. След като пороците на предишното и по-предишните управления са ясни, нека вайкането престане и да започне истинска работа за точната диагностика и отстраняването им. Що се отнася до реформите – ако използваме думата в нейния точен смисъл, това вече е друг въпрос. Но много от нещата, които може и трябва да свърши служебното правителство, съдебната власт, БНБ и другите институции, въобще не са реформи, а добро администриране чрез въвеждане на ред и професионализъм. А също така зависят от наличието на чувство за отговорност и дълг за реализация на ясно определени от конституцията правомощия, които не са формулирани в условно наклонение. И чието изпълнение е въпрос на рутинна практика, а не на изключителен политически подвиг. Освен това като говорим за политическите отговорности, няма как да не се отправи и препоръка към президента и вицепрезидента да престанат да говорят за „политиците“ в трето лице, защото и те самите са такива, а не участници в кръжок по трудово обучение.
Съвсем ясно е необходимо да се заяви, че след 5 октомври на България не й е нужно какво и да е парламентарно мнозинство и правителство, още по-малко – правителство на всяка цена. Ако в парламента не влязат нови формации и лица, способни да предложат нещо наистина ново (което изглежда сигурно), и ако тези, които преминат бариерата, не са в състояние да формулират една средносрочна програма от национални приоритети, която да бъде поверена на истинско програмно правителство (което изглежда почти невероятно), най-добрият изход е нови избори с възможна перспектива „избори до дупка“, т.е. до коренна промяна на системата.
Практиката от последните години показва, че там където политическата нестабилност е системна и генерира тежки социално-икономически проблеми,
работи единствено радикалната промяна
На много места в Европа и света тя вече е в ход. За кратък период от време се появиха и утвърдиха нови политически партии, някои от които съвсем не са екстремистки, както искат да ги представят, а продукт на усилията на обществото да намери необходимия нов път. Успехът на евроизборите на партията на Възмутените в Испания, на Сириза в Гърция и особено зашеметяващият възход на партията на професора по право Миро Церар в Словения са само отделни примери, които показват, че нации, не твърде различни от нас, са способни да проявяват смелост и решителност, когато е ясно, че съществуващите възможности не работят.
Очевидно през октомври такъв вариант на развитие у нас е невъзможен. Но неговото зараждане минава през оспорване на неоснователната и дори нагла упоритост на българската политическа класа да доказва, че без нея не може. Истината е точно обратната – с тези партии и тези политици ние като нация вече не можем дори да оцеляваме на днешното ниво, да не говорим за необходимостта да вървим напред. Когато достатъчно значителна част от обществото проумее и превърне в мотив на действие идеята, че трябва наистина радикална промяна, нещата ще се задвижат и у нас, може би по-стремително, отколкото мнозина очакват.
