Проектът за стратегически документ „Визия 2020: България в НАТО и в европейската отбрана“, подготвен от екип на служебния министър на отбраната Велизар Шаламанов и качен на сайта на военното министерство, породи бурни спорове и остри взаимни обвинения. Служебният премиер Георги Близнашки, който определи станалото като „мини-криза“, разпореди текстът да бъде свален и основно преработен преди публикуване. В публичното пространство се оформиха за пореден път фалангите на русофилите и „натофилите“.
Конфликтът почти изцяло се дължеше на няколко фрази в документа, които директно, цялостно и без уговорки определят Русия и нейната политика като заплаха за националната сигурност на страната ни. Остра полемика предизвика и твърдението, че срещу нас Русия – активно пропагандирайки своята политика, посредством български политически и икономически субекти и медии – води „явна информационна война, подкопаваща интегритета на институциите и държавността и атакуваща директно националните демократични ценности, дух и воля“.
Не смятам, че недобре аргументирани или пресилени твърдения (а в случая става дума за няколко такива) във важни национални стратегически документи трябва да бъдат подминавани с лека ръка. Но има много по-важни аспекти на скандала около „Визия 2020“, които въобще не бяха разисквани или бяха сведени до критиката, че едно служебно правителство не може да приема такъв документ, още по-малко – да ангажира страната с него на международно равнище.
Големият въпрос е как (чрез каква процедура и с чие участие) е правилно да се подготвят и обсъждат ключови елементи на националната стратегия. Трябва да се подчертае, че съвсем не става дума за „процедурен въпрос“ – от една страна, голяма част от уязвимите точки на „Визията“ са обусловени от начина на нейното подготвяне, а от друга, изборът на такъв потаен и прибързан подход се дължи на определени по-дълбоки, политически намерения и очаквания. Горещото желание да се обслужат определени (различни – лични, частни, групови, чужди) интереси обаче води до резултат, разминаващ се с националния интерес на България.
Точно тук е разковничето на всичко – какво диктува националният интерес по отношение на политиките за сигурност и отбрана, следователно, преди да се премине към тяхното разработване, следва да се определи съдържателно или поне в основни рамки този национален интерес. Защитниците на проекта твърдят, че той е доста закъснял, но всъщност закъснението и несполучливите опити за създаване на национална стратегия за сигурност се дължат на закъснението, нежеланието и неспособността да се дефинира националният интерес. Същият проблем констатираме и в по-общ план във връзка с членството на България в Европейския съюз, в чиято осма година скоро ще навлезем.
В желанието си да отстоят правилността и ценността на проекта военният министър, а след него и президентът извадиха като основен аргумент тезата, че изразените в него оценки изцяло съвпадат с обявените от НАТО и по-конкретно от генералния секретар на организацията. В желанието си да бъде по-убедителен министър Шаламанов отиде още по-далеч и изрече една ключова мисъл:
„Нашият национален интерес е да бъдем надеждни съюзници!“
Дали точно това е казал, или е бил несъсем точно цитиран от медиите, е друг въпрос, но ако наистина мисли така, изправени сме пред начин на мислене, който е фундаментално неправилен и е в основата на неспособността ни като нация да се изправим на крака и да тръгнем напред.
Разбира се, неправилна е, а може би представлява и тревожен рецидив от миналото нагласата българските стратегически документи да се създават чрез буквално преписване на текстове или фрази, написани или изречени от някой пореден „голям брат“ и приемани като истини от последна инстанция. Унизително е, че български държавници убедено смятат за най-голямо достойнство на въпросната „Визия“, че тя буквално възпроизвежда оценки, казани другаде, с друга цел и служещи на други, небългарски интереси.
Много по-важно е друго –
невярно и повърхностно е да се твърди
че българският национален интерес съвпада изцяло и произтича от интересите и позициите на НАТО, САЩ или друга страна член на организациите, в които участваме. Логиката е принципно различна – ние искахме да бъдем приети в НАТО и ЕС, защото имаше аргументи, че това членство ще бъде предпоставка за максимално реализиране на нашите интереси чрез балансирането им с интересите на другите. Нали затова водихме дългогодишни трудни преговори за присъединяване? Нали затова се съгласихме (правилно или неправилно е друг въпрос) на компромиси и жертви – като се започне от реакторите на АЕЦ „Козлодуй“ и се свърши с нарязването на ракетите (за които във въпросния документ се твърди, че трябва пак да си купим).
Не съм сигурен, че „Визия 2020“ е обявила общоизвестна истина относно руската заплаха, както твърди един известен политолог. Защото тя нито е общоизвестна, нито е общоприета, нито дори е доказана като истина. Но трудно може да се опровергае фактът, че повечето страни, членуващи в НАТО и ЕС, наред със стремежа да бъдат лоялни партньори отстояват категорично своя интерес и държат да запазят своята самостоятелна политика, продиктувана от него. Това личи съвсем ясно и в условията на украинската криза и съвсем не се дължи на някаква руска информационна или „хибридна“ война, а на ноторно признатото обстоятелство, че повечето страни имат интереси към Русия, несъвпадащи напълно с интересите на САЩ или структурите на НАТО.
Смея да заявя еретичната мисъл, че и българските интереси не съвпадат напълно с американските (нито с руските, разбира се), а в определени случаи може и да се разминават с тях. Богатите северни страни се стремят да отредят на по-бедните южни държави от ЕС ролята на буфер и филтър за засилващите се миграционни потоци, но това не означава, че тази упорито поддържана политика на Евросъюза е в наш интерес, и ние трябва безропотно да я приемаме.
В това отношение
много се спекулира с правилната теза
че в съвременния глобализиран свят ефективна отбрана не може да бъде постигната самостоятелно от никоя нация. Абсолютизирането на тази истина води до заблудата (или до диктуваното от определени интереси внушение), че високата степен на сигурност може да се постигне единствено чрез участието в международни съюзи. Или, както е заявено в първия проект на „Визията“:
„България разглежда своята сигурност само като държава членка на НАТО и на Европейския съюз, с проризлизащите от това ползи, но и задължения към споделената сигурност и общия суверенитет.“
Има редица ключови аспекти на сигурността, към които нито една от двете организации няма пряко отношение, а членството ни в тях би могло да създаде предпоставки, но не и гаранции за ефективното им третиране. Това с особена сила важи за т. нар. в документа
„вътрешно-държавен аспект“ на сигурността
на който е отделено почти нулево внимание. Впрочем, с пълно основание – НАТО нито се интересува, нито има намерение да прави нещо в това отношение. То би трябвало да си е наша грижа.
За да обобщя – това, че българската позиция невинаги ще изглежда като „копи-пействана“ от натовските документи или от изказванията на Расмусен , съвсем не означава, че България е ненадежден съюзник или се е отклонила от „евро-атлантическата посока“.
Българската позиция трябва да отчита целите, които си поставяме, и условията, които благоприятстват постигането им, а именно това съотношение е националният интерес. Аз лично дълбоко се съмнявам, че една от стратегическите цели на България може да се формулира като „Да пребъде НАТО, та покрай него и ние“. Ние би трябвало участваме в НАТО и ЕС така и толкова, колкото е необходимо за укрепването и развитието на българската нация и българската държава.
Другият важен проблем, който повдигат споровете относно проекта за „Визия 2020“, е как се разработва, чрез какви стъпки и с чие участие се стига до подготовката на важни национални стратегически документи. В това отношение начинът, по който текстът се появи на бял свят, поражда основателни критики и съмнения. Накратко казано, това се очерта като начинание прибързано, пришпорвано от неясни съображения, непрозрачно, основано на неоповестени данни и предпоставки и създадено от тайнствени участници. Всички тези слабости придобиват особен смисъл предвид обстоятелството, че документът излиза от името на служебно правителство, което нито е получавало такъв мандат, нито е консултирало с парламента и неговите комисии рамките, аргументите и изводите.
След като скандалът се разгоря, президентът се опита да се защити с аргумента: „Единственото, което искам преди срещата в Уелс, е да има легитимна българска позиция.“ Но той би трябвало да си дава сметка, че именно този подход на разработване и
имитационно „обществено обсъждане“ на документа
подкопава неговата и без това ограничена легитимност. Защото нито служебният кабинет, нито президентът имат право да ангажират страната – например с увеличаване на размера на разходите за отбрана. Иначе ще излезе, че отделни личности си градят собствена репутация за сметка на държавата, която след време от чужбина ще обвинят, че е ненадежден партньор.
Има и други уязвими моменти в подхода за изработване на проекта. Конкретните автори останаха анонимни, а опитът да се ангажират цели институции („службите, БАН, Военна академия“) имаше обратен ефект, тъй като е очевидно, че не само не става дума за официална позиция на институции (такава въобще не е била искана при подготоката на конкретния текст), а и повечето от експертите от тези институции не познават текста и не споделят значителна част от неговото съдържание. Да не говорим, че след свиканото на пожар заседание на Съвета по сигурността при министър-председателя дистанцирането на ръководителите на службите бе явно и остана впечатлението, че са ползвани избирателно отделни аналитични материали.
От проекта лъха на професионална и дори идеологическа предубеденост, на която всеки гражданин и дори експерт има лично право, но която е недопустима в един държавен документ, пък бил той и предварителен проект. Да вземем за пример следното твърдение: „Гражданското общество демонстрира своята все по-сериозна и непримирима подкрепа за съзряващата либерална демокрация.“ Първо, може да се водят доста сериозни теоретични и практически спорове дали именно „либералната демокрация“ е изборът на българското общество, да не говорим, че нагласите на огромното мнозинство от българите и особено протестите през последните няколко години много трудно могат да се определят като „все по-сериозна и непримирима подкрепа“. Свикването набързо на някаква кратка дискусия часове след публикуването на текста с участието на неизвестно как подбрани неправителствени организации също не бе особено разумен ход.
Без да се поставя под съмнение перспективата за участието на България в НАТО, няма как да не се отбележи, че подобни опити на някои политици да се представят като „по-католици от папата“ не допринасят за укрепването на доверието в сериозността на евро-атлантическата ни ориентация нито извън, нито вътре в страната.
Александър Маринов
