Златотърсачи мъкнат със себе си в Балкана живи петли и кокошки, които колят, ако открият заровено в земята съкровище. Според иманярския фолклор повечето от съкровищата в планината били заровени преди столетия от хайдушки главатари или от бягащите в края на 19-и век от българските земи турски паши и бейове, пишат вестници, обзети от „златна треска“.
След като заравяли имането, водачите на чети и потери отсичали главите на онези, които изкопали дупката, за да не могат да разкажат за мястото, където е имането. Така с проливането на невинна кръв при заравянето му златото ставало прокълнато и убивало всеки, който го извадел на повърхността и се докоснел до него. За да се махне проклятието, при изравянето му над дупката също трябвало да се извърши ново жертвоприношение и златото да се поръси с кръвта на убитото животно. Е, за целта този път за щастие не трябвало да се коли човек. И някакво животно, дори и най-малкото – петел или кокошка, вършела работа. Това било и причината при походите си в планината иманярите да носят със себе си живи пернати.
Според разказите на златотърсачите в Еленския Балкан имало тонове заровено имане от 2000 години насам. Официално е известно, че по билото на Стара планина в римско време е минавал оживен път, охраняван от военни гарнизони. В районите на общините Елена и Златарица и днес има съхранени и не чак толкова запазени отломки от над 15 крепостни кули и калета от Античността, Средновековието и османския период от българската история. Всички те през годините стотици пъти са ставали обект на иманярски набези.
Сред най-известните в Еленско са античната крепост Калето край село Дрента, наблюдателната кула Вардата край Рогачева скала в местността Турлата, крепостта Градището край махаличката Багалевци, средновековните крепости край еленския квартал „Разпоповци“ и селата Дебели рът, Зеленик, Костел, Бадевци, Беброво, Буйновци. В Златаришко пък сред най-често примамливите и посещавани от иманярите са античната крепост Макавея и средновековната Братовановград.
