Кампанията за предсрочните избори на 5 октомври е в разгара си, но основните участници не полагат особени усилия да разпространят програмите, с които би трябвало да се борят за доверието на избирателите, още по-малко – да ги дискутират с обществото. Като изключим голословните твърдения „Нашата програма е най-хубавата“, партиите не показват с нищо, че ценят написаното от тях и възнамеряват да го изпълняват. Впрочем програмите на част от тях дори още не сме гивидели и хвалбите приличат на вайкането за „нероден Петко“.
Но, както се казва – колкото, толкова. Каквото са ни предоставили партиите, това ще анализираме. А този анализ е важен далеч не само за да видим кой какво предлага, осъществимо ли е и доколко тези „оферти“ съответстват на нашите интереси. По структурата и съдържанието на предизборните документи (дори на тези, писани с ясното намерение никога да не бъдат реализирани) могат да бъдат направени редица изводи и прогнози относно бъдещото управление и евентуалното (не)решаване на истинските проблеми на страната.
От тези документи можем да установим има ли допирни точки в мисленето на политиците за „националните приоритети“, с които ни проглушиха ушите, има ли съвпадение на гледните точки за най-важните проблеми, за тяхното диагностициране и за възможното лечение. И ако установим – както ще стане ясно по-нататък – че
Всеки гледа и мисли в различна посока
а някои дори не знаят накъде да гледат, как да очакваме лелеяната стабилност, приемственост и последователност?
От съдържанието и стила на предизборните програми стават ясни самооценката и самочувствието на основните претенденти. Вижда се кой вече се изживява като следващия управляващ и кой отрано се е подготвил за ролята на опозиция. (Трябва да се уточни, че първото невинаги е за завиждане, а второто – за ожалване.) !!!!!!!!!!!(на подложка к/в)Така например, ГЕРБ излиза с една разгърната, дори пищна, но твърде хаотична управленска програма, БСП е предпочела политически манифест с доста верни констатации, никаква самокритичност и нулеви перспективи за осъщестяване, а ДПС предлага документ, който самоуверено ни казва „Независимо с кого и как, ние винаги ще бъдем на власт.“ !!!!!!!!!!!!
По-нататък следва един обзор на достъпните предизборни програми на партиите и коалициите с най-големи шансове да попаднат в следващия парламент, като се отчита обстоятелството, че поради задълбочаващата се тенденция на нестабилност и фрагментация практически всяка от тях има вероятност да участва в едно бъдещо управление (ако такова въобще се окаже осъществимо).
За разлика от традиционния подход, основан на сравнението кой какво обещава, този обзор ще се структурира в три основни пункта – оценка на проблемите пред нацията и страната, приоритети при решаването на тези проблеми, готовност за предприемане на нови, съответстващи на сериозността мерки. Накрая, съпоставяйки изводите по тези три показателя, можем да предвидим възможна ли е бъдеща стабилна управленска коалиция, основана на относително непротиворечива диагноза и управленска политика.
Първото, което прави впечатление при сравнителния съдържателен анализ на предизборните програми, е изключителният
разнобой в оценката на ситуацията в страната
и на най-сериозните проблеми пред нацията, с които трябва да се захване бъдещото управление. Той се проявява в два плана – съдържателен и причинно-следствен. От съдържателна гледна точка разнобоят може най-ясно да бъде илюстриран чрез третирането на един проблем, който ясно се идентифицира като приоритетен от българското общество – демографската криза. Нито една от трите най-големи партии – ГЕРБ, БСП и ДПС не му е отдала наистина приоритетно място, а в програмата на ГЕРБ този проблем дори е „запратен“ далеч назад и третиран единствено в контекста на здравеопазването. Реформаторският блок изобщо не го коментира, а „България без цензура“ и коалицията НФСБ-ВМРО го разглеждат едностранчиво и го поставят в зависимост от други, чисто идеологически предпоставки (като антиромската реторика).
Още по-сериозно е разминаването между вижданията на партиите относно най-сериозните проблеми от причинно-следствена гледна точка, т.е. това, което в една част от програмите се определя като причина, в други се третира като следствие, и обратно. Да вземем за пример прословутата нестабилност, или необходимостта от политическа стабилност и стабилно управление. ГЕРБ и донякъде ДПС са извели проблема като водещ, но го разглеждат като явление, което зависи изцяло от съотношението на силите и конструирането на „правилната“ управленска конфигурация, а не от някакви по-дълбоки и сериозни промени. В други програми, макар и по много различен начин (БСП, Реформаторски блок, НФСБ-ВМРО), нестабилността се разглежда като следствие от други, фундаментални процеси в обществото и политиката, които налагат радикални реформи. БСП например говори за криза в партиите и партийната система, Реформаторският блок – за „установен от последните управления (каквото и да означава това) модел на беззаконие и бедност“.
Поради тези различия в подхода към диагнозата за състоянието на нацията е много трудно да се установят устойчиви зони на припокриване на политическите позиции, които да станат основа за изработване на обща политика и стабилно бъдещо управление. Това е видимо дори при партии, които и трябвало да са идейно-политически близки. Ако вземем за пример ГЕРБ и Реформаторския блок, които често се предпоставят като бъдеща управленска коалиция, трудно е да си представим как ще стигнат до обща политика например по проблемите на правосъдието, борбата с престъпността и корупцията, след като партията на Борисов вижда решението най-вече в „електронното правосъдие“ и не признава необходимост от съществени промени в конституцията, докато „реформаторите“ говорят за мащабна реформа на правосъдната система след провеждане на избори за Велико Народно събрание.
На следващо място – не може да бъде установено дори частично съвпадение в подбора и подредбата на
приоритетите, които извеждат партиите
в своите програми. На пръв поглед не е така – практически във всяка програма може да се открият призиви за „решителни, незабавни действия“, за „смели реформи“, за „мерки днес, защото утре ще е късно“ и т.н. Като че ли има еднопосочност и в съдържателното идентифициране на приоритетите – почти всички визират енергетика, селско стопанство, туризъм, информационни технологии. Но ако се взрем по-внимателно, установяваме, че се имат предвид доста различни и дори взаимноизключващи се идеи за управление в уж консенсусните направления.
Да вземем за пример енергетиката, сектор, на който всички, и особено трите най-големи партии обръщат специално внимание. Практически, извън необходимостта от стъпки за удължаване живота на Vи VIблок на АЕЦ „Козлодуй“, няма нито една ключова политика, която да акумулира дори минимално съгласие. ГЕРБ акцентират върху енергийната ефективност и търсенето и разработването на собствени находища, предпазливо и под условие подкрепят „Южен поток“ и изразяват резерви относно предложения вариант за строеж на нов реактор в Козлодуй. По последната точка те се приближават до БСП, но на свой ред социалистите поставят като условие за евентуално участие в управлението строителството на АЕЦ „Белене“ и безусловното продължаване на „Южен поток“. По този пункт те са в абсолютно противоречие с Реформаторския блок и ДПС (които биха го подкрепили само при „тотално съответствие“ със законодателството на ЕС) и т.н., и т.н. Иначе казано, каквато и възможна управленска коалиция да си представим, поне от гледна точка на заявените пред избирателите ангажименти, съгласието за цялостна, да не говорим за реформаторска политика изглежда трудно постижима цел.
На трето място, натъкваме се на разнопосочни и често несъвместими радикални намерения. Да вземем за пример
сферата на публичните финанси и в частност данъчната политика
ГЕРБ предлагат оригинално „фискално нововъведение“ чрез възможността общините да добавят до 2 на сто към действащия плосък данък, ДПС са против всякакво изменение в съществуващата данъчна система, БСП за пореден път (и по-категорично) се обявяват за премахване на плоския данък и въвеждането на прогресивен данък върху доходите и семейно подоходно облагане, НФСБ-ВМРО настояват за „гъвкав ДДС в зависимост от конкретните интереси и конюнктура на общественото развитие“, и т.н. Не по-малки различия се установяват в сферата на социалната политика, където ГЕРБ заявява „продължаване на реформите от 2009-2013 г.“ (отново се появява призракът на Дянков), БСП се застъпва за пенсионна реформа, при която възрастта за пенсиониране е обвързана с реалната продъ.жителност на живота, а НФСБ-ВМРО хвърля бомба с идеята за детски помощи, помощи за майчинство и социални осигуровки, „съобразени с образователния ценз и конкретния принос в полза и в името на държавата и общините“.
Дори сами по себе си интересни и перспективни идеи остават изолирани и даже компрометирани в контекста на цялостните програми. Такъв е случаят с предложените от ГЕРБ дългосрочен хоризонт на политическа приемственост до 2030 г. или
политиките за преодоляване на икономическата изостаналост
на Северозападна България и периферните райони. Те са изцяло „погълнати“ от разточителни общи приказки от рода на: „нова система на организация на здравеопазването“ като „следваме препоръките на ЕК и Световната банка“, или „образованието и науката да съответстват на потребностите на пазара на труда и бизнеса“, да не говорим за безумното предложение „промяната в структурата, функциите и състава на публичните администрации да се осъществява постоянно“, противоречащо на аксиомите на модерната професионална администрация.
Накрая отново се натъкваме на познатите „бисери от предизборните програми“. Почти всяка партия е направила поне по едно бомбастично обещание, въпреки че този път те са по-тактично замаскирани. Ето само някои неща, които си струва да запомним, включително за да проследим реализацията им. ГЕРБ обещава по един милиард лева годишно за посочените по-горе политики за преодоляване на икономическата изостаналост на Северозападна България. БСП поема ангажимента за 8 години два пъти да се намали нивото на безработицата. „България без цензура“ анонсира разкриване на един милион работни места също за осем години, както и отделяне на седем на сто от БВП за наука и образование. Реформаторският блок обещава операция „Чисти ръце“, разбирана като „проверка на всички назначения в администрацията, отстраняване на всички, свързани с тайните служби на комунистическия режим, както и хората с установени зависимости и конфликт на интереси“.
Накратко казано, ако съдим по предизборните програми, които ни предлагат партиите, стабилното управление изглежда наистина непостижима мечта. Най-лошото е, че липсва поне някаква степен на единомислие относно най-важните и неотложни проблеми на страната, все едно че всяка партия живее в своя собствена България.
Александър Маринов
