Преди десетина години правили пилотен модел за смесена израело-палестинска забавачка в ивицата Газа. Чествали края на експеримента. Питат Исакчо: „Искаш ли да учите и да си играете заедно с Мохамед? Исакчо мълчи. Задават му по-пряко въпроса: „Ако утре в твоята група дойде Мохамед, ти как ще го посрещнеш?“ Исакчо отсякъл: „Ще го убия!“
Това е разказ на проф. Весела Табакова, Бог да я прости, участвала в проекта.
Припомних си го, защото подобно варварство се случи при първия школски звънец тази година и у нас. В етнически чистото село Калище родители и учители се вдигнаха на бунт срещу сирийчета и афганчета, подслонени в близкото Ковачевци, които трябваше да усетят магията на класната стая. Били болни. Част от нашенчетата изглеждаха доста по-омърфолени (каква изразителна дума!) от бежанчетата, ама нейсе.
Страшното дойде, когато репортерка даде думата на едно наше дете, чието лице правилно закриха. То през смях заяви, че ще бият чужденчетата, защото те и без това били болни и щели да умрат. Какви ли духовно празни чалгаджии възпитаха това изродче?
Малкото село Калище обаче е умален модел на голямото, глобалното село. Село, в което американците носят свободата и демокрацията на крилете на ракети с топлинно насочване. С топлинно насочване значи там където дишат хора. Хора, които след това правят от кулите близнаци „Граунд зиро“ (Кота нула).
От Хирошима и Нагасаки досега все е така. Рейнджърите минаха през Кампучия (Камбоджа), Виетнам, Корея, Афганистан, Ирак, Либия… Оставиха след себе си не хуманизъм и добруване, а безкрайна агония.
В този смисъл калищенци са глобалисти. Те държат транспаранта на омразата гордо над главите си.
Има и друго обяснение – локално. То е по-милостиво към калтаците от Калище. Много от тези хора не са виждали чужденец на живо. А човекът от друга държава си е нещо необяснимо, странно и страшно. (Нали знаете защо на германците им викаме „немци“, та даже и гимназиите у нас са „немски“? Защото като дошли първите германски войници у нас по време на войните нашенци им викали и крещяли белким разберат нещо, а те мълчали като неми. От там – „немци“.)
Та за такива хора, чийто свят е заключен между външния нужник и селския мегдан, децата на враговете на прогреса от Сирия и Афганистан са необяснимо страшни. За подобен, но добродушен и комичен случай, разказваше Йордан Радичков. Двойка млади скандинавци попаднали незнайно как в едно монтанско село. Мъжът изчезнал. С часове смуглата ловна дружинка, заедно с белоногата му и сламокоса жена обикаляли баирите да го търсят. Накрая го намерили в един дол, зяпнал като омагьосан една катраненочерна биволица. А скандинавецът, като се осиферил, видял как селяните са наобиколили жена му и я гледат, както той биволицата. На това му се вика „антипод на привлекателност“, но това е друга тема.
Нашата тема са калтаците, носителите на антипода на враждебността. Те населяват тези замуани Балкани, живеят като малко познато огрухано племе, враждебни към всичко, дори и към роднините си. Толкова близо и толкова далеч от европейската цивилизация, която преди седем години ни припозна само и само да не попаднем в азиатския вождистки свят на Москва.
Тук можем да припомним думи, казани в нашия парламент от моята приятелка, ексдепутатката от „Атака“ Магдалена Ташева. Тя наричаше бягащите от смъртта хора, намерили стряха у нас, „изчадия“, „сган“, „масови убийци“, „канибали“, „диваци“, „ислямски фундаменталисти, които бягат от правосъдието“ и „лъжат властите“.
А пък аз си спомних как по цял ден като малък клечах, за да играем на топчета. Най-големите, с които целехме манола (наградите) се казваха „гуди“, средните бяха „абета“, а имаше едни дребни, прозрачни, вътре с красиви цветя, които наричахме „сирийчета“. Те бяха най-скъпият награден фонд.
Най-скъпият награден фонд сега, в света на омразата, може би са тези сирийчета, т.е. човещината към тях.
