С консумираната власт в кабинета “Орешарски” Движението за права и свободи (ДПС) откровено започна да дразни голяма част от избирателите. Това усещане се засили още повече от зачестилите изяви на председателя на партията, при които Лютви Местан лее изящно слово и тънко диктува политическия дневен ред у нас.
Достатъчно е да се сетим за нощта на евроизборите, когато Местан заяви, че Движението трябва да преосмисли позицията си за т.нар. експертен кабинет. А след това изказване и заради оттеглената подкрепа от страна на ДПС правителството на Орешарски отиде в историята.
Иначе кашата в страната ни е все така голяма. Часовникът на България все изостава, а политиците й нямат никакво намерение да сверят стрелките. Вече сме с няколко минути по-назад дори от Румъния, с която уж “вървим” в пакет. Това, разбира се, няма как да ни радва, нищо че сме само данъкоплатци. Но, както се казва в една мъдрост: “Човек не знае какво печели, докато губи и какво губи, докато печели!” Ей тук трябва да търсим утехата! Случващото се на Запад, било то добро или не чак толкова, все някога идва и при нас. Така че някой ден и България ще се оправи.
Например след евроизборите през май в Европейския парламент (ЕП) място намериха крайни формации като тази на “Партията за независимост на Обединеното кралство” на Найджъл Фараж или “Националният фронт” във Франция с лидер Марин льо Пен. И те не са единствените. България обаче не изпрати в него нито една подобна формация и това бе отчетено като огромен успех. Което априори значи, че българите силно вярват в Европейския съюз. Реалността обаче е малко по-различна.
С известно закъснение “модерната” вълна на евроскептицизъм, без значение добра или лоша, намери своето отражение в партиите, които влязоха в 43-ото Народно събрание. От тях без съмнение като такива могат да бъдат отличени “Атака” и “Националният фронт за спасение на България” (НФСБ), който сега е в съюз с ВМРО и формира “Патриотичния фронт”.
Струва си все пак да се направи уточнението, че партията на Волен Сидеров става все по-агресивна срещу ЕС, като последната показна акция за това бе преди седмица в Народното събрание, когато атакистите премахнаха европейското знаме от трибуната. НФСБ е далеч по-сдържан в позициите си и смята, че мястото на България е в пакта.
Въпреки сходството в програмите на двете партии едните наричат себе си националисти, а другите – патриоти. И независимо че формациите не се спогаждат една с друга, те са трън в очите на Движението за права и свободи. Обратното също е в сила.
Всъщност това важи в по-голяма степен за “Патриотичния фронт”, тъй като “Атака” отдавна компрометира себе си, след като позволи на ДПС да участва във властта. А сегашното влизане на Сидеров в парламента може да се разглежда по-скоро като политическо възкръсване, което стъпва на неотдавнашните протести срещу вдигането на цената на тока, подхванатата тема за братството на страната ни с Русия, ниската избирателна активност, както и други популистки послания.
В последната изборна нощ Местан ювелирно изтъкна, че евроатлантизмът на България не предполага в управлението на страната да участват крайнонационалистически формации. С което засили чувството на избирателите, че държанието на ДПС спокойно може да бъде определено като провокация със заповеднически характер.
Дори нещо повече. Стигна се дотам, че онези формации, които изтъкват себе си като защитници на българското, биват заклеймявани като национал-популистки, расистки, ксенофобски и т.н., което също поражда ако не омраза, то напрежение между етносите. Което пък навежда на мисълта, че самопровъзгласилата се за защитник на етническия мир ДПС работи паралелно и срещу него. Защото противопоставя симпатизантите на контрастиращи формации в конфронтация.
Предозираното високомерие на Движението идва от това, че то нерядко опитва да представи себе си като жертва, защото, видите ли, само неговите представители били за етнически мир у нас. Като пример за това се представя нарастващата циганска подкрепа в определени райони, за които пък има достатъчно данни за купени гласове.
В случай обаче,когато някои от партиите – като АБВ и „Патриотичния фронт”, си позволят да посочат с пръст ДПС и да определят нейни действия “вредни” за политическия живот у нас, Местан и хората му веднага обявяват, че това било съглашение за сключването на коалиция анти-ДПС, което отново било заплаха за етническия мир у нас.
Всъщност именно това оправдание е маската на ДПС, зад която се крие, когато стимулира чрез финансови или други механизми избирателите да гласуват за формацията. Естествено, в лелейните си речи не пропуска да спомене, че в Движението членували хора от всички етноси (в това число турци и българи), което едва ли не го оневинява. Но е истина, че в ДПС се включват и българи с “високо” чувство за национална отговорност, като бившия финансов министър Петър Чобанов например, който смени розата на БСП с феса на ДПС, за да продължи политическата си кариера.
Без съмнение обаче Движението не може да прикрие факта, че всеки път, когато участва във властта, успява да я консумира в големи дози, но не носи политическа отговорност и изглежда по-скоро като корпорация, чийто финансов баланс винаги излиза на плюс. Това не само се забелязва от обществото, но се превърна в реален дразнител. А коалиционните партньори на ДПС го изпитват на гърба си, напускайки съюза с него болнави и хилави като БСП, а някои дори загинали, както стана с НДСВ.
Ето защо е разбираема новата формула: когато (уж) си нежелан в изпълнителната власт, да дадеш не сто, а триста дни кредит на доверие към бъдещия кабинет. Но с намигването, че държиш в себе си ключа за етническата толерантност, който лесно може да се ползва като механизъм за отключване на други процеси…













