Александър Маринов
Процесите през последните месеци потвърждават най-песимистичните прогнози за състоянието и средносрочните перспективи на българската левица в днешната й конфигурация. Ако се абстрахираме от "Движение 21", което се спотаи след неочаквано добрия резултат на парламентарните избори и някои по-малки формации със символично присъствие, всеки ден на левите минава под девиза "Днес е по-добре от утре".
БСП и АБВ си приличат като две капки вода не само по отчаяните опити да предизвикат по някакъв начин внимание от страна на обществото и другите политически играчи, но и по съпоставимия, почти нулев резултат от тези усилия. Опозиционните действия на БСП са толкова вяли и хаотични, че създават впечатление за примирение с неизбежното. От другата страна, АБВ бързо се превърна в декоративен аргумент на управляващите и дори политически суетен човек като Първанов бе принуден да признае, че по важните въпроси никой не търси мнението му. Опитите за блъфиране – чрез заплахи за бламиране на гласувания и дори напускане на управляващата коалиция, са толкова плоски, че са подминавани от ГЕРБ и Реформаторския блок с обидно безразличие. Политическите „изобретения” на АБВ-ейците от рода на "замразяване на коалиционното споразумение" са също толкова неинтелигентни и безплодни, колкото и "червеният мол за идеи" на Мая Манолова и Кирил Добрев. Ако нещо въобще впечатлява вляво, това е безапелационното господство на политическата и личностна посредственост. Не че при останалите гъмжи от ярки личности, но БСП и АБВ удариха всички в земята.
С една дума, българското ляво бе докарано дотам, че се превърна в
пренебрежима политическа величина
Имало е моменти през годините на прехода, когато БСП е изпадала в тежка ситуация и мнозина са били склонни да я подценяват и дори да я отписват. Но днес диагнозата е неумолима. При това става дума не за моментен срив, а за мощен инерционен процес, който трудно може да бъде забавен, камо ли обърнат. След половин година предстоят местните избори и ако не получат неочаквани подаръци от опонентите си, БСП и АБВ ще се сринат в "Б група" на българската политика, редом до партиите, които успяват по един или друг начин да измъкнат няколко десетки съветници и няколко кмета в средни и малки градове. Напразно някои се надяват, че установяването на някакво партньорство и номиниране на общи кандидати (макар и с отвращение) ще дадат по-големи шансове на левите. Раната на раздялата е дълбока и прясна, поради което дори и ръководствата някак да се договорят, това трудно ще предизвика еднопосочно поведение на избирателите.
Изборите в Сърница показаха колко наивни са опитите политика да се прави с помощта на аритметика от равнището на началното училище. Сметките, че механичният сбор на гласовете, получени от ГЕРБ и РБ на първия тур, ще даде постижимо превъзходство за втория тур на кметския избор, се оказаха неосъществими. Още по-трудно това ще се получи при БСП и АБВ.
Впрочем, като стана дума за Сърница, изборните резултати там, макар и с уговорки, подсказват
мащабите на очертаващия се крах
на лявото. БСП, разбира се, нямаше шанс да спечели, но да остане без общински съветник?! Колкото и да се иска на някои на "Позитано" да обяснят този погром с местната специфика, налице е много по-дълбок и общовалиден процес. В продължение на дълги години в районите със смесено население БСП бе главната опора на християнското (българското) население. В резултат на "стратегическото" партньорство с ДПС, започнато и добре оползотворено от Първанов и продължено с фатални последици от Станишев, българите от тези райони се разочароваха и отдръпнаха от левицата. От години насам техните гласове се насочват предимно към ГЕРБ, а отскоро – и към партиите от Реформаторския блок. Ако имаше нещо шокиращо в резултатите от Сърница, това не е съотношението между ГЕРБ и БСП, а между реформаторите и БСП.
Такъв, масиран и закономерен, отлив от левицата се наблюдава през последните години навсякъде. В момента започва да се материализира нова негова вълна –
разочарованието от АБВ
главно заради безпринципното и направо вероломно към избирателите съглашение с управляващата десница. Личната изгода от колаборацията на шепа хора от ръководството още повече ще засили негативната реакция "долу". Но повечето от тези хора, бивши членове и избиратели на БСП, няма да се върнат към "партията майка", просто защото тя няма с какво да ги привлече.
Не се използват дори естествените предимства на местните избори – възможността да се издигнат или подкрепят наистина авторитетни и уважавани хора с леви убеждения и принципни позиции. С изключение на София, където екипът на Калоян Паргов има някои интересни идеи, навсякъде цари мъртвило. Не се популяризират убедителни номинации, не се лансират стойностни нови идеи и управленски проекти, и то на фона на лавината от проблеми, затиснала местното самоуправление. Пропуска се най-важното – да се положи и тества началото на една нова идейна и прагматична идентичност, която поне да даде надежди, че левицата ще започне да се отърсва от диктуваната от ламтеж за власт политическа всеядност и идейното безгръбначие.
Убийствената комбинация от
парализа горе, апатия долу
прави катастрофално слабото представяне на левицата на местните избори не само реалистичен, а най-вероятен вариант. Последиците трудно могат да бъдат предвидени в детайли, но като цяло е ясно, че ще бъдат много тежки, защото и в най-трудните си периоди БСП е оцелявала благодарение на позициите си в местната власт и възможността да генерира доверие и подкрепа на локално ниво. Лошите изгледи и очертаващите се трагични резултати ще подкопаят още по-силно и без това силно разклатеното организационно и кадрово здраве на БСП, да не говорим за АБВ, които още са в период на начално структуриране.
На фона на бедата, надвиснала над лявото, твърде симптоматични са личните, дребнави, псевдолидерски амбиции и боричкания сред върхушката. И в БСП, и в АБВ на върха се борят за власт и влияние същите 20-30 души, които през последните петнадесет години сътвориха безброй груби управленски и политически грешки, даваха и нарушаваха клетви пред избирателите, участваха във всички възможни безпринципни комбинации в името на личните си интереси. Самата неспособност на левицата да потърси нови идеи и нови говорители за тези идеи – и дори просто да отстрани един път завинаги персоните, нанесли най-тежки поражения, е един от най-сериозните симптоми на тежкото й състояние. Опитът на Сергей Станишев да се завърне на бял кон сред развалините, които остави след позорното си бягство в Брюксел, е само една от трагикомичните илюстрации на лидерския дефицит вляво. Двадесет и пет години по-късно БСП се завърна на изходната точка, където се нуждае отчаяно от спасител, но Александър Лилов вече го няма, а и днес не се вижда откъде ще се вземе ляв политик от такъв калибър.
Немалка част от форумните талибани, а дори и на пръв поглед разумни хора не крият злорадството от агонията на левицата.
Въпросът обаче отдавна не се свежда до съдбата на една шепа партократи, нито дори на една партия. Нужно е да се направят верните изводи. Ако БСП и лявото в днешния си вид отмират, основната причина за това е, че вече не са обществено необходими. Никой няма нужда от такава псевдолевица, най-вече милиони българи, които на гърба си усещат ефекта от липсата на автентичен представител на техните жизнени интереси.
Сривът на лявото и "окуцяването" на българския политически организъм, каквито и краткосрочни проблеми да породи, от друга страна, е положителен факт, тъй като създава нови възможности. На много места в Европа и по света традиционната левица отмира именно защото е престанала да бъде лява и се е превърнала в
зле замаскиран пазител на системата
която се стреми да ни убеди, че вече няма ляво и дясно. Логично е, че тези процеси са най-напреднали в държави, притиснати от тежка криза и превърнати в опитни полета за тестване на неолиберални теории и практики.
Въпреки че България не е преживяла такива драматични последици на философията на остеритета като Гърция, Испания или някои страни от Латинска Америка, нашите проблеми – особено в перспектива, също изглеждат застрашителни. Години наред страната се управлява недалновидно, некомпетентно, напълно безчувствено към страданията на нарастващо мнозинство от българите. Никой не обсъжда сериозно, да не говорим за ефективни действия, по такива проблеми като бедността, обезлюдяването, болестите и високата смъртност, емиграцията, очертаващата се демографска катастрофа. Българската левица бе съучастник и съмишленик на тази управленска философия и практика, носи пълна отговорност за последиците и днес е нейният ред да плати цената. Въпросът как и кога точно ще приключи агонията, не е особено интересен, нито е обществено значим. Истински важното е – кога на сцената ще се появи истинското ляво, от което мнозина българи имат жизнена потребност.
