Почти 13 години, след като светът научи за иранската ядрена програма, Техеран прие така да я ограничи, че да му е необходима цяла година за произвеждането на материал, достатъчен за ядрено оръжие. В момента, по мнението на експерти, този срок е едва два-три месеца. Срещу това, както вече писахме, ислямската република ще получи отмяна на икономическите санкции, наложени й с решение на Съвета за сигурност на ООН през 2006-а и няколкократно разширявани впоследствие. Сделката не е окончателна – параметрите на финалното споразумение предстои да се уточнят, като срокът е 30 юни.
Какво ще донесе обаче споразумението?
На първо място, Близкият изток би трябвало да стане по-безопасен. Освен че ще им бъде отнета възможността да се сдобият с ядрено оръжие, иранците ще се завърнат в международната общност. Иран е всепризнат лидер на шиитския клон на исляма и упражнява огромен авторитет над последователите му из целия близкоизточен регион. От една страна, след приемането на споразумението ръцете му ще са по-свободни, отколкото по време на политическата изолация, но, от друга, самият управляващ режим едва ли ще си позволи с необмислени действия да рискува постигнатото.
Техеран ще се отърве от санкциите, които почти го бяха парализирали. Най-тежко се усещаха ограниченията върху износа на нефт и газ – все пак Иран е четвърти в света по нефтени запаси и втори – по залежи от природен газ. Държавата, чиято икономика разчита главно на износа на природни богатства, пострада сериозно и от това, че не й беше позволено да внася техника за експлоатацията им. Допълнителен удар за нея бе изключването й от международната междубанкова разплащателна система.
По всичко личи, че споразумението ще оправдае и политическия риск, който американският президент Барак Обама и иранският му колега Хасан Рохани поеха. След като страните им на практика са във враждебни отношения още от Ислямската революция през 1979 г., двамата започнаха пряк диалог, който при един провал щеше да им струва много във вътрешнополитически план. В Съединените щати вече сравняват Обама с Роналд Рейгън и Ричард Никсън – заради директния подход, с който двамата предшественици на сегашния държавен глава разбиха ледовете със Съветския съюз и Китай. Някои наблюдатели зад Океана дори стигнаха дотам да обявят, че Барак Обама най-сетне си е заслужил Нобеловата награда за мир. Когато през 2009-а той бе удостоен с нея, мнозина останаха учудени от решението на Нобеловия комитет в Стокхолм. Действително, какъв беше приносът му към световния мир, освен заслугата, че "не е Джордж Буш-младши", както гласеше популярната шега? През следващите години външнополитическите инициативи на Обама срещаха трудности, а амбицията му да остане в историята като президента, приключил близкоизточния конфликт, остана нереализирана. Сега обаче Съединените щати формираха безпрецедентна коалиция от водещи световни сили – Русия, Великобритания, Китай, Франция и Германия, с която заговориха в един глас и този глас бе чут от Техеран. Дори да не се беше стигнало до споразумение, самото осъществяване на тази обща политика вече е дипломатически триумф за Вашингтон.
Нека не забравяме все пак, че споразумението от Лозана е само предварително. Според него до 30 юни е необходимо да бъде изготвен окончателният договор, но предвид опита от преговорния процес през последните години едва ли някой вярва, че този срок ще бъде спазен. А и по-големият проблем е натискът, на който и американските, и иранските лидери ще бъдат междувременно подложени у дома. И в двете страни има отчетливо разграничение между партиите на "гълъбите" и на "ястребите".
Техеранските "гълъби" без съмнение са президентът Хасан Рохани и външният министър Мохамад Джавад Зариф. Завършил международни отношения и международно право в САЩ, вечно усмихнатият Зариф е външният министър, с когото Джон Кери се е срещал най-често в кариерата си на държавен секретар. Контактите на Вашингтон с Рохани са още по-отдавнашни – от времето на аферата "Иран-контри", в която той бе преговарящ от иранска страна. Иран обаче е теократична страна и там последните решения се вземат от духовните водачи – аятолах Али Хаменей и религиозния му антураж, където със сигурност има привърженици на ядреното въоръжаване.
Колкото до президента Барак Обама и неговия държавен секретар Джон Кери, те, изглежда, са убедени, че дипломацията е по-силна от войната, но срещу тях е мощната съпротива на доминирания от републиканците Конгрес. Показателно е писмото, което 47 сенатори изпратиха директно на аятолах Хаменей през главата на президента Рохани. В него представителите на Републиканската партия, образно казано, обясниха на аятолаха, че приетите в Лозана договорености няма да струват дори колкото хартията, на която са написани.
Макар да няма реална юридическа стойност, писмото показва слабостта на позициите на Обама. Защото, както отбелязва колумнистът от "Джерусалем пост" Хал Гудман, нима Рейгън би позволил някакви сенатори да торпилират преговорите му с Горбачов?
Най-голяма съпротива срещу споразумението, разбира се, оказва израелският премиер Бенямин Нетаняху. Още на другия ден след подписването му той обяви, че е застрашено самото съществуване на израелската държава. Впоследствие Нетаняху настоя окончателният договор с Техеран да съдържа условието Иран да признае правото на съществуване на Израел. Само че Обама определи искането му като "фундаментално погрешна преценка". В крайна сметка американският президент увери най-близкия си съюзник, че ако някой застрашава Израел, Америка ще е там. И можем да сме сигурни, че ще е точно така.
