По време на предишното управление на ГЕРБ ексобразователният министър Сергей Игнатов сътвори прословутия Закон за развитието на академичния състав. Вместо да внесат ред в системата за присъждане на научните степени и звания, текстовете от 2010-а улесниха до крайност "производството на кило" на докторанти, главни асистенти, доценти и професори. "Академичният" закон предостави пълната автономия на университети и институти сами да определят критериите, по които ще номинират новите учени, в резултат на което много титли буквално бяха раздадени на "наши хора", включително и на политици и бизнесмени. Неотдавна председателят на Съюза на учените акад. Дамян Дамянов извади наяве част от пораженията за образователната система, които законът е нанесъл по време на краткия си живот. Фалшифицирани резултати от изследвания и манипулирани данни, откровено плагиатство и дословно преписване на информация, без да бъде споменат източник, мнимо съавторство на текстове в името на Негово величество званието. Оказа се, че огромен проблем са и научните журита, които често са оценявали кандидатите, без изобщо да са компетентни в съответната област. Много бъдещи учени сами са си избирали комисиите, а фактът, че в тях задължително влиза и научният ръководител на мераклията, допълнително е предрешавал резултатите.
Особено безконтролно се разшири групата на новоизлюпените професори, на които бе лепнат ироничният етикет "игнатовки". Данните показват, че в периода 2011-2014-а професура са защитили 1414 души срещу два пъти по-малко успели да изкласят за предишните четири години. Темпото на растеж е впечатляващо – до февруари 2012-а, благодарение на закона, са се появили 270 професори, до края на 2013-а те вече са 463, а пикът е миналата година, когато числото скача до 681. От облекчената процедура добре са се възползвали и новите доценти, като за 2014-а са одобрени научните трудове на 926 от тях. Стигна се до парадокса на един доцент вече да "се пада" по един професор при нормално съотношение за Европа около четири към едно. От своя страна професорите, преминали закритата през 2010-а Висша атестационна комисия, откровено започнаха да крият титлите си и така да се разграничават от новите си колеги. Представители на съсловието пък
се изхитриха да защитават лесни докторантури
в по-малки вузове само за да получат надбавки към заплатата си в университета, където работят на щат.
За да прекрати порочните практики, Министерството на образованието пусна за обществено обсъждане редакция на Закона за развитие на академичния състав. Заявката на новия законопроект е, че той ще затегне режима, като въведе единни правила за работата на журитата и стандарти за становищата и рецензиите, особено по отношение на научните постижения на кандидатите. Но на практика от новите текстове много трудно ще се получи търсеният ефект, освен ако бъдещият норматив не бъде коригиран от много качествен и конкретен правилник за прилагането му. На теория бъдещите главни асистенти, доценти и професори трябва да покриват един куп минимални национални изисквания. Например наукометричните показатели ще се измерват в брой авторски статии, студии, монографии, заявки за патенти, доклади, награди, а академичните – в защитили докторанти, въведени нови лекционни курсове, издадени учебници и така нататък. Засега обаче няма никаква конкретика относно това, какви ще са въпросните минимални изисквания в отделните направления, което прави законопроекта безполезен до появата на правилника. Добро попадение ще е създаването на електронен регистър, който да "приюти" всички учени барабар с трудовете им. Това до известна степен гарантира, че в оценителните комисии няма да попадне, да речем, някой зидаро-мазач, което е напълно възможно да се е случвало досега.
Колкото до въпроса с обективността на журитата, той е решен твърде повърхностно. Предвидено е в конкурсите за доцент трима от петимата оценяващи членове `да са външни, а при професорите това ще са четирима от седем души. Но, от друга страна, рецензентите, които оценяват кандидатите, ще влизат в комисиите, което улеснява дирижирания избор. Проектът засега не отговаря на редица изисквания, поставени от научната общност – какви ще бъдат изискванията към членовете на комисиите, някой ще ги номинира ли, или те ще се самопредлагат, ще има ли жребий, специална комисия на министерството ли ще ги одобрява, или както досега те ще се определят от научен съвет със санкцията на ректора на университета? Не е заложен и механизъм, който
да предотврати формалните процедури
на избор. Такъв може да е събеседването, при което най-лесно ще се установи дали кандидатът не мами. Вероятно вузовете ще продължат да бъдат "крепостна стена" за външни кандидати за сметка на собствените кадри, тъй като за първите остава изискването да участват в повторен конкурс и това свежда шансовете им до минимум.
Проектът бяга и от наболялата тема за "пътуващите професори". По данни на съвета на ректорите към юни 2013-а на основен трудов договор към държавните висши училища са 13 051 университетски преподаватели, а на втори трудов договор работят 977 души. Няма обаче достоверни данни за лекторите на граждански контракт. Академичният закон не отговаря за "гостуващите преподаватели", а единствено в член 113 от Кодекса на труда е регламентирана максимално допустимата за тях часова ангажираност. Естествено, ректорите, които временно наемат преподаватели, за да запълнят липсващите щатове, нямат никакъв интерес да декларират реално изработеното. Вузовете всяка година се увеличават, преподавателите намаляват, а накрая всичко излиза точно. Въпреки че и самите ректори признават, че тук-там щатовете "се напасват" изкуствено само заради по-голямата държавна субсидия.
Не е ясно и какво ще се прави с "игнатовките", които са в доста неудобна ситуация. От една страна, те са ощетени, тъй като съгласно чл.15, ал.2 от действащия закон заемат академична длъжност
само докато са на трудов договор
към съответния университет или институт. Това означава, че те автоматично губят привилегиите си, когато се пенсионират. Включително и тези, които са взели званията си по честния начин. Създава се и неравнопоставеност, тъй като предшествениците им са пожизнени. От друга страна, съмненията за това дали новите доктори, доценти и професори заслужават да бъдат такива ще продължат да съществуват. Съседна Румъния разреши въпроса по соломоновски, като първо затегна пропускливите нормативи, а след това принуди "пресните" учени повторно да преминат през националните атестационни комисии. У нас обаче това едва ли някога ще се случи, защото много високопоставени личности ще трябва да се разделят с научните си звания.
