Александър Маринов
Някога един известен писател бе казал: „Живеем в страшно време”. Уви преценката е напълно валидна и за днешна България, макар и европейска, натовска, преодоляла (за пореден път) кризата (от която всъщност не е излизала). Не минава ден, без обществеността да бъде шокирана от жестоки, и, което е още по-страшно, все по-неразбираеми актове на агресия – като жестокия побой, нанесен от акушерка на четиридневно бебе, или прегазването на дете като кукла посред бял ден в центъра на града със скорост, превишаваща разрешената на (истинска) магистрала. Дори шегите стават все по-отвратителни – като тази на жената, решила да се измайтапи с приятелите си, показвайки на снимка своя одран и собственоръчно сготвен пинчер. И ако в тази ситуация не поставим остро и откровено въпроса
„Какво става с нас?”
значи колективно, като китовете, сме се устремили към самоубийствената плитчина.
В интерес на истината мнозина поставят този въпрос – от умни, образовани и препатили личности до обикновени, просто потресени хора. Той звучи в кресчендо, но отговор – поне убедителен – няма. Нещо повече, съзнателно или не, обясненията се търсят в погрешна посока. Например, едно от модерните днес обяснения е „ефектът на прегарянето”. Прегорели били акушерката, безумният шофьор-убиец, циганинът, пребил коня си с верига, псуващият в пленарната зала депутат. Дори пилотът, разбил самолета със 150 души в Алпите, също първоначално бе обявен за „прегорял”.
Но хората не са вчерашна манджа, която прегаря, забравена на котлона. Първопричината в случая не е в разсеяността на домакинята, а в обществените условия. Дълбоко погрешно и много опасно е да се обясняват зачестилите индивидуални и колективни актове на агресия и автоагресия с индивидуални психични или семейни проблеми. Истината трябва да се търси в
уредбата на живота ни като общност
Или, както пише Вапцаров, „ех, лошо, ех, лошо светът е устроен!” Но именно от честния анализ на тази уредба и предприемането на необходимите мерки сме отчайващо далеч. В публичното пространство, под диктовката на силните на деня, доминира друга теза – че вървим в правилна посока, че проблемите са плод на лични провали, и че е нужно не да спрем и да се опомним, а да забързаме крачка. Напред – към повече пазар, по-малко държава, към конкуренция, а не към солидарност, към повече пари, власт, слава и охолство. Това поне е моделът на успех в живота, който се пропагандира у нас и като че ли е реализиран от малцина.
Животът на българите обаче има и друга страна, която е по-важна. Не само защото зле и все по-зле живеят все повече хора, а защото дори и тези, постигнали невероятно много (не само по нашенски стандарт), са
колоси на глинени крака
Справка – Илия Павлов и Емил Кюлев, Христо Бисеров и дори самозаточилият се и очевидно силно „прегорял” Ахмед Доган, както и много, много други (случили се и предстоящи). Именно начинът на забогатяване на малцина в България е една от най-важните причини за обедняването на мнозина, тъй като по правило е игра без правила, изразяваща се в грабеж невъзможен без политически чадър. Което пък ни води към популярната (но напълно безплодна в днешния си вид) дискусия за олигарсите.
Иначе казано, първопричината за масовото оскотяване и бързо разпространяващите се метастази на агресията е в социално-икономическия модел, към който упорито се придържа господстващата класа. Модел, който генерира неизбежно обедняване, мизерия и изключване, гарнирани с пълно пренебрежение към участта на засегнатите от тях. Съвсем не е случайно, че тези, които ръководят българската държава, отдавна не са предложили нито една сериозна, работеща политика за преодоляване на бедността, неграмотността, болестите, изключването, маргинализацията на все по-големи общности. Дори там, където уж става дума за такива мерки, по-внимателният анализ открива скрити механизми за нечие обогатяване на гърба на благородна кауза. Повече от знаменателно е, че дори партиите, обявяващи се за леви, не предлагат, нито се борят за работещи решения в полза на тези, които тръбят, че защитават.
Въпреки рекламните репортажи за откривани тук и там нови предприятия или начинания всички осведомени отлично знаят, че днес у нас можеш да започнеш добър бизнес (и дори просто да запазиш такъв, който си направил) единствено със съответната
политико-магистратска подкрепа
т.е. ако се разделиш с част от него, и то по правило по-голямата част. Политиката на държавата се подчинява на интереса на силните на деня. Вярно е, че съставът на силните се променя, но правилата на играта остават неизменни. Дори националният интерес, който би трябвало безусловно да доминира в сектори като външната политика и отбраната, е оплетен в лобистки схеми и лични кариеристични задгранични амбиции.
Като общество ние не просто сме в задънена улица, а се носим с бясна скорост към стената в дъното. Това показват безпощадно категорично всички научни данни за бедността, вкл. и ръстът на работещите бедни, образователният, квалификационният и здравният статус на населението, регионалните диспропорции и резултатите от съвкупното влияние на всички тези процеси, взети заедно, като мощен
катализатор на демографската катастрофа
Без кардинално преосмисляне на социално-икономическия модел, насочено към подобряване на реалното жизнено равнище на огромното мнозинство от българите, възможният край е ясен и неизбежен.
Между другото, заслепената от алчност и властолюбие върхушка не забелязва, че ще потъне заедно с „кораба на глупците”, който така самоуверено управлява. Не е въможно, поне в съвременния глобализиран свят, в едно и също общество продължително време да съжителстват охолството на малцина в непосредствена близост до мизерията, безизходицата и отчаянието на мнозина. Късото политическо, морално и психическо съединение е неизбежно. В състояние на подобна системна нестабилност се активизират дори отдавна забравени и смятани за решени проблеми – достатъчен пример е изострянето на етнико-културните отношения в Германия или засилването на расово-политическите вълнения в САЩ. В края на краищата, никой от „каймака” на обществото не може да е сигурен, че на другия ден няма да „прегори” шофьорът му, началникът на охраната, бавачката на детето, готвачката…
Причините за тези разрушителни процеси не могат да бъдат търсени само в политиката, но днес е наистина съдбовно дали българските политици ще успеят поне донякъде да видят и овладеят ставащото, да преодолеят алчността и егоизма си, да излекуват държавническото си късогледство. И тъй като това е малко вероятно, спасяването на обществото е в ръцете на самото общество – като разбере необходимостта от смяна на социално-икономическия модел и излъчи хора, които могат и искат да направят тази промяна.
