Александър Маринов
Между щрауса и лицата, които управляват българската държава, има редица прилики. Например, при всеки знак за опасност нашите „държавници” се опитват да си заровят главата в пясъка – действие, приписвано на птицата, но всъщност произволно измислено още от римския историк Плиний Стари. Макар и невярна, тази представа е породила множество афоризми и анекдоти – като този, че в един зоопарк управата поставила до клетката на щрауса голям надпис „Моля, не плашете птицата, подът е от бетон!”
Много по-убедително е друго сравнение – науката отдавна е установила, че най-голямата птица има
мозък колкото лешник
по-малък от очните й ябълки. Тази аналогия вероятно обяснява нивото на думите и действията на повечето властници у нас.
Няма съмнение, че когато възникне конфликтна ситуация, пораждаща рискове за националната сигурност и просперитет, българските политици панически се страхуват да я „погледнат в очите”, т.е. да я анализират, да я дефинират правилно и да предприемат адекватни действия. По правило те прибягват до известни ритуални действия, например започват да се кълнат в „принципите на демокрацията”, „европейските ценности”, „върховенството на закона”, „лоялното евроатлантическо партньорство” и прочие красиви квазирелигиозни символи, които обаче не помагат за предотвратяването на опасностите за българската нация и държава. И което е още по-лошо – чиито всемогъщи жреци често самите пораждат опасности.
Верни на навиците си да се подмазват на силните на деня и да търсят благословията им (най-вече с цел лична изгода), управниците на България като правило не съумяват да вземат принципна, съответстваща на нашите национални интереси позиция при нито една от
кризите около или близо до нас
през последните години. Като започнем от войната в бивша Югославия, откъсването (анексията?) на Косово, македонската криза от 2001-ва, окупирането и „възстановяването” на Ирак, дестабилизационното домино на „Арабската пролет”, Либия, Сирия, Украйна до днешната опасна ескалация на процесите в съседна Македония. Ние все за нещо възвишено призоваваме, все някого подкрепяме, плащаме от висока по-висока цена и неизменно не печелим нищо – нито сигурност, нито стабилност, нито истинско уважение (потупването на слугата по гърба не е такова), нито поне пари. Ядем сол, плащаме от малкото си жълтици, а все по-голяма е опасността да отнесем и як пердах.
Задълбочаването на политическата криза в Македония и особено развитието на събитията през последните седмици е поредното и много тревожно доказателство за неспособността на политическата класа да дефинира националния интерес, реалните заплахи за него, както и за потенциалните фатални последици от неговото елементарно приравняване към формалното членство в един или друг съюз. Защото съюзите, вкл. и НАТО, съвсем не са това, за което ни ги представят нашите високопоставени щрауси. Това много ясно се вижда, ако се разгледат действителните пружини на
ескалацията в Македония и Западните Балкани
Като класически пример за уязвимото място на НАТО се приема сблъсъкът между Гърция и Турция по повод на турската инвазия в Кипър. Между другото – класически пример и за „насилствена промяна на установените граници”, но кой знае защо вече 40 години не довел нито до санкции, нито до бойкот срещу Анкара. Днес обаче се очертава нов „смутител на спокойствието”, член на пакта, който с толерираното си агресивно поведение все по-открито застрашава интересите и сигурността на поне три страни от Алианса (България, Гърция и Хърватия), както и цялостните усилия да се намери решение на проблемите на Западните Балкани в рамките на Евросъюза. Разбира се, става дума за Албания, приета за член на НАТО преди няколко години с ревностната протекция на САЩ.
Днес албанската държава и редица от нейните действащи и бивши ръководители са един от основните източници за дестабилизиране на региона, без техните системни провокативни изявления да получават ясен отпор. Само преди седмица албанският премиер Един Рама в телевизионно предаване по косовска телевизия заяви дословно, че ако „Европейският съюз продължава да затваря вратите за интеграция на Косово, тогава Албания и Косово ще бъдат принудени да се обединят по класически начин”. И ако говорител на ЕС все пак обяви, че подобни изявления са неприемливи, то от страна на НАТО и неговия иначе крайно словоохотлив генерален секретар последва оглушително (одобрително?) мълчание. Впрочем, както вече съобщиха европейски медии, на къщата на премиера Рама в Тирана се вее флагът на „Велика Албания”, в чиито граници влизат Косово, части от Сърбия, Македония, Черна гора и от страна член на ЕС и НАТО – Гърция. По този скандален факт също ни дума, ни вопъл, ни стон.
Дори без специални източници
на информация е ясно, че дестабилизацията на Западните Балкани и Македония, в която ключова роля (освен Албания и Косово) играят определени вътрешни сили в западната ни съседка, няма как да се случи без благоволение и подкрепа от височайши външни фактори. Странно защо никой не поставя въпроса откъде лидерът на опозицията в Македония Зоран Заев разполага с такова изобилие от разузнавателни данни, чието набавяне (според категоричното становище на експерти) не е по силите на македонските служби, а най-вероятно е един от отровните плодове на разкритото през последните дни съмнително „партньорство” между американските и германските разузнавателни агенции. След като се спука балонът с намеците, че тук е пипало гръцкото разузнаване, финансираните отвън пропагандни центрове (вкл. и у нас) завъртяха познатата плоча за интересите на Кремъл, „оста Москва-Белград-Скопие” и дори открито направиха връзка с присъствието на президента на Македония на Парада на победата в руската столица. Въпреки че кучето очевидно е заровено другаде и става дума за проиграване на пореден сценарий за сваляне на легитимно избрано правителство (каквито и други грехове да има) чрез грантово мотивирана „гражданска” активност.
Но какво прави българското правителство в цялата тази бързо влошаваща се ситуация? Упорито се опитва да си завре главата в пода, пропускайки, че той е от нажежаващ се бетон. Съчетанието от менторски тон и неприемливи съвети на ръба на дипломатическия скандал, от една страна, и самонадеяни твърдения, че сме в състояние да овладеем всички идващи от запад заплахи (вярно, с уговорката „както ние ги виждаме”) е възможно най-неадекватното поведение.
Днес, колкото и малка, слаба и бедна страна да е България, ако имаше начело наистина държавници (а не щрауси със заешки сърца и мозък като лешник), те би трябвало ясно и категорично да заявят на тези „големи” фактори, които за пореден път си играят на дестабилизация, че подобна линия на поведение е неприемлива и опасна за българския национален интерес. И че България ще се бори да се защити с наличните инструменти, вкл. и формалните права, които й дава членството в така обичаните международни организации.
