Терористичните нападения във Франция, Тунис и Кувейт, в които бе замесена радикалната джихадистка групировка "Ислямска държава", не са прецедент. Нападението във Франция се отличаваше с изключителна жестокост – един радикализирал се 35-годишен баща на три деца отряза главата на работодателя си – но през януари страната стана свидетел на много по-мащабна трагедия – събитията около "Шарли ебдо".
Тунис, където на плаж в курортния център Сус бяха разстреляни 38 чуждестранни туристи, преди три месеца стана арена на подобен акт, когато терористи атакуваха с автомати посетители на музей в столицата и убиха 22-ма, също повечето чужденци.
Кувейт, където атентатор самоубиец се взриви в шиитска джамия и отне живота на 27 души, досега оставаше встрани от действията на терористите в региона, но съвсем неотдавна бяха взривовете в две джамии в съседна Саудитска Арабия, при които загинаха 26 души.
Последните трагедии са само брънка от дългата верига от терористични актове, извършени от радикализирани ислямисти, които изправят света на нокти вече 15 години. Освен това те се случиха в страни, две от които скоро са преживели подобни събития. Правителствата им са били запознати с опасността и са предприели мерки против нея. Защо тогава те са се оказали неефективни и какво трябва да се направи за гарантиране на сигурността?
Реакцията на засегнатите бе предвидима – повишаване на мерките за сигурност. Френският министър на вътрешните работи Бернар Казньов обяви, че рискът от нови атаки е висок и страната трябва да приеме "закони, засилващи способността на държавата да се бори с тероризма", но не уточни какви точно закони има предвид. Само месец преди последното нападение Националното събрание на Франция прие с голямо мнозинство антитерористичен закон, даващ на властта големи пълномощия за следене, заради което критиците му го нарекоха "френския Патриотичен акт" по аналогия със силно критикувания американски норматив. Следователно можем да се запитаме: какви още законодателни промени ще са необходими, за да се овладее терористичната заплаха и каква ще е цената им?
Великобритания, която загуби 25-има свои граждани при атентата в Тунис, също изживя тежък шок. Действията на правителството не бяха изненадващи – в Лондон бяха организирани мащабни двудневни антитерористични учения, чиято практическа стойност се изразяваше главно в повдигането на духа на населението. Същевременно премиерът Дейвид Камерън изтъкна по адрес на терористите: "Хората, които правят тези неща, понякога твърдят, че го правят в името на исляма. Не е така. Ислямът е религия на мира." По този начин британският министър-председател косвено отговори утвърдително на един друг въпрос, който все по-често се повдига във връзка с противопоставянето на ислямския тероризъм – дали западните държави трябва да се включат в идеологическите и теологически дебати вътре в самия ислям с надеждата да му повлияят?
Подобни неща Камерън е казвал и друг път, и не само той, а и редица други западни лидери, включително и американският президент Барак Обама. Несъгласните с тази позиция възразяват, че не е работа на западни ръководители да обясняват какво е ислямът и макар за тях да е от голямо значение резултатът от вътрешнорелигиозния дебат, те нямат място в него.
Така или иначе, тезата за необходимостта от западна намеса в ислямските дела намира все повече последователи. Известната холандска феминистка и критик на исляма Аян Хирси Али разкритикува Обама за думите му, че терористите от "Ислямска държава" не са водени от исляма. В статия в сп. "Форин афеърс" Али изтъкна, че както джихадистите, така и най-мирните мюсюлмани са водени от дълбокото си убеждение, че тяхното разбиране на религията е правилно. Следователно, смята тя, западните страни и по-специално САЩ трябва да подкрепят "либералния лагер".
Али отива още по-далеч, като предлага да бъде използван опитът на ЦРУ в борбата с комунизма и да се финансират списания, конференции и влиятелни личности. Предложенията й обаче изпускат от поглед факта, че когото и да подкрепи Вашингтон, каузата му ще пострада дори само заради факта, че САЩ са изключително непопулярни сред мнозинството мюсюлмани по света. А и аналогията й не е точна, защото Западът не се бореше за реформирането на комунизма, а за отстраняването му и търсеше съюзници главно сред убедените му противници.
Не бива да се забравя също така как именно западната намеса помогна за избуяването на ислямизма през ХХ век. Достатъчно е да споменем подкрепата за муджахидините в Афганистан, които по-късно се преобразиха в "Ал Кайда". Не трябва да забравяме и окуражаването на ислямизма в Близкия изток, включително и от Израел, като противовес на марксистките движения в района.
Ясно е, че засилването на мерките за сигурност няма само по себе си да реши проблема с терористичната заплаха, но в сегашната ситуация и външната намеса във вътрешноислямския дебат по-скоро би навредила, отколкото помогнала. И ако се върнем към аналогията с борбата с комунизма, за демократичния свят може би е най-добре да изчака джихадистите сами да се компрометират в своята среда, така както го направиха марксистите.
