На 1 юли правителството е създало Координационен съвет за подготовка на България за членство в еврозоната. Този акт пък възроди дебата за ползите и вредите от присъединяването ни към Европейския валутен съюз. Сякаш забравихме, че според подписания от България договор за членство в ЕС страната ни е длъжна да влезе в еврозоната. Но не когато тя поиска, а когато Европейската комисия, ЕЦБ и сегашните държави членки решат да ни пуснат в нея. В този смисъл създаването на въпросния Координационен съвет в някои среди се тълкува като следствие от сигнал, получен от Европа, че е готова да отвори вратите на Европейския валутен съюз за България.
Съобщението на правителството за
създаването на Координационния съвет
е доста впечатляващо. Ще го председателства министърът на финансите Владислав Горанов. В него ще влизат заместник-министърът на финансите Карина Караиванова, а също някой от членовете на Комисията за финансов надзор, подуправител на БНБ – в случая Калин Христов, министрите на икономиката, на транспорта и съобщенията, на външните работи, на правосъдието и други. Към съвета ще бъдат създадени работни групи, които ще се занимават с различни важни въпроси…
Макроикономиката, финансите и платежните системи ще бъдат поверени в ръцете на експертите от БНБ и от Министерството на финансите.
Със защитата на потребителите ще се занимават едноименната комисия, Комисията за защита на конкуренцията и Министерството на икономиката. А администрацията ще е в ръцете на правителството. Всички тези действия ще бъдат институционализирани със специално постановление на Министерския съвет.
Основната функция на Координационния съвет ще е изготвянето на проект за
Национален план за въвеждане на еврото в България
Съветът трябва да предложи на правителството и целева дата за приемане на еврото. Това обстоятелство е изключително важно. Ако бъде определена такава дата, това ще значи, че управляващите са се договорили с ЕК, с ЕЦБ и с държавите от еврозоната да ни пуснат в нея. Без дата цялата тази история с Координационния съвет и с изготвянето на Национален план ще прилича на нещо, което вече сме го играли. Първо, с изпълнението на споразуменията с Международния валутен фонд в средата на 1997-а, след това с плана за влизането ни в ЕС и накрая – когато през 2007-а (при правителството на Сергей Станишев) бе формулирано като стратегическа цел да влезем в еврозоната. Въпреки че тогава нямаше каквато и да е индикация, че самата еврозона ни иска. Управляващите все пак написаха разтегливо скроената формулировка, че влизането ни във валутния съюз ще стане, когато България е готова за това.
Осем години по-късно все още нямаме такава готовност. И създаваме специален Координационен съвет, който тепърва ще изготвя план – какво, кога и как да се направи. В сегашното упражнение наблюдателните хора забелязват по-далечен (и полезен) замисъл – движението към еврозоната да бъде превърнато в национална кауза, а нейното постигане да оправдае всички крайно непопулярни (макар и наложителни) реформи – в пенсионната система, в образованието, в здравеопазването, в съдебната власт и където още се сетите. В този план
стратегическата цел за влизане в еврозоната
е добра. Защото всички тези реформи трябва да се случат. Изпълнима ли е обаче в близко бъдеще – разбирай през следващите четири-пет години? Отговорът на този въпрос зависи от условията, които Европейската комисия ще постави пред България, от сроковете, в които те могат да бъдат удовлетворени, от готовността на еврозоната да приема нови членове. А също от доста геополитически фактори. Уточняването на всички тези условия, договарянето на целите, мерките и сроковете за постигането им ще отнеме поне една година. А без тях Национален план за въвеждане на еврото не може да бъде съставен. Тук сигурно ще има хора, които ще възразят, че условията за влизане в еврозоната отдавна са известни. Това са прословутите Маастрихтски критерии – за нивото на бюджетния дефицит, на инфлацията, на среднопретегления лихвен процент по държавния дълг и т. н. Само че това са формалните условия. А съществуват и други –
неформални условия
които са много по-важни. Например условията за устойчиво покриване на показателите, съдържащи се в Маастрихтските критерии. Никой например няма да ни допусне в двегодишния валутен механизъм – чакалнята за еврото, ако в една година инфлацията у нас се побира в Маастрихтските критерии, а през следващата или през по-следващата ги надхвърля. А историята ни отпреди десет години показва, че когато у нас има икономически растеж над 5% годишно, инфлацията скача до неприемливите за еврозоната двуцифрени стойности. Изискването за дефицита на пръв поглед не е толкова страшно, защото според Маастрихтските критерии той не бива да надхвърля 3% от БВП. Само че от 2010-а тук има и още едно изискване на Пакта за стабилност и растеж – то е, че държавите от ЕС трябва да се стремят към широко балансиран бюджет – ще рече: да нямат дефицит. И това изискване е записано в нашия закон за публичните финанси. Вярно е, че много от страните в еврозоната въобще не го изпълняват, но те вече са си нейни членове. А нови нарушители едва ли ще бъдат допуснати. Особено след случая с Гърция. Така че по този неформален критерий България ще трябва да демонстрира поне за няколко години подред, че има бюджет без дефицит.
Съществуват и неписани правила за
изчистване на проблемите в платежния баланс
Никой няма да допусне в еврозоната страна, която при определено развитие на икономиката си има проблеми с търговския си баланс или с текущата си сметка, отразяваща вноса и износа на услуги и инвестициите. А преди кризата България имаше ужасяващо висок дефицит по търговското си салдо, което покриваше с големите приходи от инвестиции. Само че къде бяха съсредоточени тези инвестиции най-вече? В строителния сектор, който се срина драматично с настъпването на кризата. Това се разглежда като неустойчивост и докато този проблем съществува, еврозоната ще бъде блян за нас. А за решаването на този и на подобни проблеми се изисква сериозно преструктуриране на самата икономика – от импортнозависима да се превърне в експортноориентирана. Казано по друг начин – трябва да направим така, че икономиката ни да е устойчива към външни шокове и да е конкурентоспособна. Колко време ще ни отнеме да изградим такова чудо?
И стигаме до доходите на населението? Трябва ли да мине още едно десетилетие, за да разберем, че в еврозоната не вземат бедняци и че за да ни поканят там, средният доход у нас трябва да е поне на половината от средния за страните в еврозоната? И това равнище да не се крепи на изкуствено повишаване на зависимите от бюджета пенсии и минимални работни заплати. Защото те водят до дефицити – те, както вече казахме, са неприемливи.
Реформите в администрацията и в съдебната система са съвсем отделен въпрос, но когато ни оценят ставаме ли за въвеждане на еврото, или не, тях също ще ги оценяват в детайли. Истината е, че ако сега започнем сериозно да реформираме всички тези важни системи, ще ни е нужна поне една петилетка преди да усетим реален резултат. А дотогава можем само да се надяваме да влезем в чакалнята на еврото – двегодишния валутен механизъм "ЕРМ 2". А там, както е показала практиката на други държави, можем да стоим и десет години. Така че – кураж.
