„Великият“ Георги Стойчев, така го определяха хората , които са имали честта да общуват и работят с големия журналист и публицист. И днес, години след неговата кончина , представянето на книгата му „Ехо от автопортрети“ събра десетки интелектулци в журналистическия факултет на Софийския университет, за да почетат чутовния му талант.
"Не всичко, което чух, записах, не всичко което написах, чух.
Така схващам разликата между рупора и ехото. Наивно е да се усилват изкуствено гласовете на хората, които на следващите страници разказват за себе си, те са пределно мощни. Откъде извира тази мощ обаче, ако си решил да не тълкуваш вещо, а да се довериш, очакваш да разбереш, когато гласовете се залутат търсещо между баирите от бръчки и пристрастия, снишени до приятелски шепот.
Силно ме блазни желанието да се нарека техен приятел, но било злоупотреба с дълбокия смисъл на древната мъдрост – "Кажи ми кои са приятелите ти…" – би било провинциално самохвалство и фалшива визитна картичка. Истината е, че като ми се обадят някой ден по телефона и ми кажат "Здравей, приятелю!", денят ще бъде хубав.
Разстоянието помежду ни е благоприятно: обичаш, но не си влюбен. Запазваш способността да различаваш цветовете и интонациите, разчиташ и на иронията, за да подбудиш другия да размисля и да си спомня без самоумиление, можеш да настояваш, че се държиш честно, доколкото честността ти е присъща. Почтено заявяваш, че си си избрал да бъдеш тук, защото именно тук очакваш почтенност, неизлиняла под лъчите на известността."
Георги Стойчев
