Решението на президента Барак Обама да изпрати американски специални части в Северна Сирия за подпомагане на местните бунтовници в борбата им срещу джихадистите от "Ислямска държава" е поредното свидетелство как въпреки желанието му той не може да удържи страната си встрани от насилието, обхванало близкоизточния регион. Обама беше поел ангажимента да прекрати намесата в Афганистан и Ирак, но вместо това се наложи да върне американското военно присъствие в разпадащия се под ударите на ислямистите Ирак, макар и само под формата на съветници, и да увеличи контингента в Афганистан.
Точният брой на военните специалисти, които ще участват в операцията, не е официално обявен, но според представители на президентската администрация те няма да са повече от 50 души. Прессекретарят на Белия дом Джош Ърнест отказа да разкрие пред журналистите повече детайли, като се позова на съображения за сигурност. Все пак той подчерта, че целта на американската мисия ще е борбата с "Ислямска държава", а не със силите, верни на президента Башар Асад, и макар че войниците ще имат военно оборудване за самозащита, те "няма да участват в бойни мисии".
Експертите сега се питат каква роля може да има един такъв миниатюрен контингент освен чисто символичната. При всяко положение той ще оказва подкрепа на бунтовническите групи, които вече са отбелязали успехи в битката с джихадистите. Става дума за военните формирования на сирийските кюрди, с които американските сили отдавна си сътрудничат. Фокусът вероятно ще падне върху засилването на взаимодействието между кюрдите и представителите на Свободната сирийска армия. Двете формирования вече имат общ център за ръководство на военните операции и съвместен боен опит в района на турско-сирийската граница. Сътрудничеството между тях, наричано "моделът Кобане" по името на граничния град, който защитаваха заедно от атаките на джихадистите, е един от редките примери в сирийския конфликт на създаването на общ фронт от различни етнически общности. Вероятно САЩ се надяват с американска подкрепа взаимодействието им да доведе до по-значителни стратегически успехи (Джош Ърнест направо посочи превземането на джихадистката столица Рака), а и моделът да бъде пренесен в сирийското общество след края на управлението на Асад.
Изпратената спецчаст ще изиграе още една важна роля – ще покаже на американските съюзници, че САЩ държат под контрол силите на сирийските кюрди. Това е особено важно за Турция, която гледа на действията им с крайно подозрение поради възобновените бойни действия с местните кюрди, които са в близки отношения със сънародниците си оттатък границата.
Тиражирана бе и тезата, че истинската мисия на американските войници е да послужат като "жив щит", който да защити "терористични групи" от ударите на руската авиация. Идеята, че става дума за "скрит фронт" между САЩ и Русия обаче бе категорично отхвърлена във Виена от външните министри на двете страни Джон Кери и Сергей Лавров. Дошлата по-късно информация, че Свободната сирийска армия се е споразумяла за среща с руски представители за създаване на съвместен оперативен щаб и търсене на политическо решение след победата над джихадистите, също опровергава тезата за "дистанционна война" между двете световни свръхсили.
Независимо какви тактически задачи преследва изпращането на американските войници в Сирия, вероятно то има и политическа цел. Както отбелязва Дейвид Роткопф от "Форин полиси", ако една военна акция изглежда твърде незначителна за постигането на военни цели, причината за извършването й вероятно е политическа.
Във вътрешен план американският президент вероятно се стреми да разсее усещането, че американската пасивност в Сирия е подпомогнала руската намеса в страната. Външнополитическият адресат пък е самата Москва, която е необходимо да разбере, че плановете й за развитието на ситуацията в региона ще трябва да бъдат съобразени и с позицията на Вашингтон.
