Александър Маринов
Изтича първата година от управлението на едно мнозинство и подкрепяното от него правителство, които сами си поставиха етикета „реформаторски”. Реформи обаче няма, не и в точния смисъл на думата. Наблюдаваме редуване на недомислици, непремерени заявки, гафове и откровени глупости, за които по стар нашенски обичай никой не поема отговорност. Не може да се отрече, че управляващите полагат титанични усилия, но те са насочени главно към поглъщане на нови и нови порции власт, с която очевидно не са в състояние да се разпоредят в интерес на обществото. Видя се, че хаотичната компилация, представена за управленска програма на кабинета, нито включва най-важните проблеми на България, нито се изпълнява. Периодично сме свидетели на парадокси – скоро след поредния отчетен „успех на правителството” държавата получава тежки удари именно в тази област.
Липсата на реален напредък, да не говорим за сериозно подхващане на безспорно нужните на обществото реформи, не може да бъде обяснена само или главно с „обективни” трудности. Времето тече и все по-неубедителни са оправданията с наследените „скелети в гардероба”, особено като се има предвид, че най-тежките проблеми пред управлението са „собствено производство”, т.е. заложени са в предишни правителства с участието на формации или личности от днешната власт. Основната причина за това, че обществото получава вместо реформи нарастващ хаос, е в
манталитета на самите управляващи
в тяхната некомпетентност и в арогантното им нежелание да се съобразяват с волята на мнозинството от българите и с правилата на научното управление. Това води не само до допускане на сериозни грешки (което само по себе си не е грях), а до тотална неспособност да се учат от грешките и, както казва латинската пословица, до „сатанинско упорство” в грешките.
Всички негативни особености на днешното управление могат да бъдат открити в концентриран вид и, бих казал, в токсична концентрация, в продължаващата драма около „реформата” на сектора „Сигурност”. Подчертавам – продължаващата – защото независимо от уплаха и крачката назад, управляващите продължават с опитите да наложат непремислени откъм ефект и обречени откъм управленска технология действия. Както сполучливо се изрази един синдикален лидер, министър Горанов (който е съвършеният събирателен образ на този манталитет) „няма да миряса, докато не събори правителството”.
Сред най-опасните пороци в действията на властта, представяни за „реформи”, е необходимо да се откроят поне два, които обществото непременно трябва да идентифицира и отстрани. Спасяването на давещите се наистина вече е дело на самите давещи се, тъй като командата на Бойко Борисов не е в състояние дори да проумее грешките си, какво остава да ги поправи.
Първият основен порок на управлението, който всекидневно генерира псевдореформаторски авантюри, е
усещането за всевластие и недосегаемост
Голяма част от министрите и други ключови фигури непрекъснато си позволяват думи и дела, които са на ръба на закона, нерядко пресичат допустимата граница и категорично противоречат на принципите на доброто управление, които – поне на книга – са заложени и в българската нормативна уредба и институционална практика. Например, необяснимо се подминава очевидният факт, че един министър (бил той и на финансите) с благословията на премиера (защото иначе няма как да стане) е вмъкнал в проектозакона за държавния бюджет текстове, които не само не са съгласувани, а и въобще не са обсъдени от Министерския съвет.
Министър Владислав Горанов, който забърка кашата с полицейските протести, драстично превишавайки правомощията си, обаче не мирясва. Той напира да се занимава с въпроси и оповестява проекторешения (например относно заплащането за прослужени години), които въобще не са в неговия ресор, да не говорим, че засягат почти всички българи и поради това се нуждаят от внимателно обмисляне и широка обществена дискусия. При това го прави безапелационно и със самочувствие, което драматично надхвърля интелектуалния му багаж и научните му познания. Най-малкото, защото по всичко личи, че според този корифей на реформите всичко може да се постигне с взимане или даване на пари.
Разбира се, подобни „изхвърляния” на загубили мярка властници се случват и на други места по света. Но у нас изцепките на Горанов очевидно се покровителстват от министър-председателя и колегите му от правителството, а парламентът, който носи отговорност за контрола над изпълнителната власт, се прави на „ни чул, ни видял”.
Вторият основен порок е нежеланието и
неспособността да се планират промени
като се предвиждат всички съществени последици от тях. Реформата не е импровизация или моментно хрумване, тя изисква стратегическо виждане и подробен план, който отчита реалните възможности за контрол над събитията. Само ден след като се отказа от самоцелното орязване на придобивки и плащания, властта извади от ръкава „ново зайче” – трансформирането на една част от правомощията на МВР в търговски дейности. И отново ни уверяват, че има обосновка, но всъщност, както призна министър Бъчварова, правени са само някакви финансови разчети, но не и анализ на ефектите по отношение на националната сигурност и вътрешния ред. Не са представени никакви гаранции, че прехвърлянето, да речем, на издаването на лични документи в едно предприятие няма да доведе до злоупотреби, които биха могли да имат тежки последици в условията на терористична експанзия и засилваща се миграционна вълна.
Като прибавим редица други екзотични идеи, чието основно намерение е да се изтупа още веднъж „брашненият чувал”, а главното им достойнство – бързото заглъхване, става ясно, че реформаторското управление е просто едно клише за външна употреба, а всичко останало е опасна смесица от безотговорни импровизации, редуване на проби и грешки и целенасочено преразпределяне на публични ресурси за частна употреба.
От цялото словоблудство на тема реформи произтичат негативни последици за всички. Управляващите изчерпват и без това крехкия лимит от обществена подкрепа – дори убедителните победители на последните избори губят над 150 хиляди гласа в сравнение с предишни местни избори. Опозицията все повече се възприема като ненужен миманс и съучастник в имитацията на демокрация. Държавата се оказва все по-безпомощна пред лицето на големите задаващи се заплахи.
А хората плащат цената за всичко изброено и спрягат реформите като мръсна дума.
