Александър Маринов
Една от дежурните теми на обзорните предавания и статии в края на всяка година са скандалите, свързани с властта и нейните представители. Изправени сме пред странно противоречие – от една страна, изобилие от факти и сюжети, достойни за такова гръмко наименование, а от друга – усещане за „нематериалност” на скандалите и за безплодност на тяхното разнищване. Ако говорим за българските политически скандали, за тях вероятно ще трябва да използваме перифраза на известната поговорка:
„Всеки ден по три чудеса”
Дори чуждестранните дипломати вече гледат с недоверие на карнавала от такива събития – например неотдавна посланикът на Великобритания у нас Ема Хопкинс обяви, че политическите скандали в България са „мит”. Много трудно е да се направи безспорна тяхна „класация” през отиващата си година, тъй като преценката е неизбежно субективна, а и повечето по всяка вероятност ще бъдат поднесени като честитки с пожелания за идващата 2016-а. Но все пак може да се опитаме да систематизираме тазгодишната политическа скандалност, като стъпим на известни предварителни уточнения.
Политическият скандал (разбиран като замесване на политици в незаконни или неетични постъпки) съвсем не е „български патент”. През последните 10-15 години по целия свят се наблюдава взрив от научни и журналистически изследвания, а в САЩ дори бе публикувана „енциклопедия на скандалите”. Любопитно е, че случаите, определяни като „политически скандали”, нарастват експоненциално – ако през XVIII в. са идентифицирани едва пет, през XIX в. те нарастват на 21, а миналото столетие е още по-продуктивно в скандално отношение, регистрирайки постижение от 70 скандала. По всичко личи, че новият век ще счупи всички рекорди.
Обща, особено ясно проявена в България тенденция е, че скандалите, свързани с властта, не само се умножават, а и полето на явленията, определяни като такива, непрекъснато се разширява. Ако нещо е много типично за нашата действителност, то е определено патологичното развитие на практически всеки скандал. Нормалната логика е скандалът да предизвика реакция, санкция и оздравяване на политическия живот. У нас интензивното производство на скандали се развива по правилото „клин, клин избива” – почти всеки скандал отшумява, но остава да съществува в латентна форма, предизвиквайки нова верига от скандали. Ако нещо трябва да буди безпокойство като сериозна дисфункция на политическата система и на обществото като цяло, това е пълната атрофия на пречистващата функция на скандала и превръщането му в мощен генератор на недоверие, апатия и отвращение от политиката. Тази закономерност е толкова стабилна, че започва да буди съмнения за съзнателна употреба на скандала, или, ако перифразираме известната мисъл на Клаузевиц за войната, че скандалът вече е
„продължение на политиката с други средства”
Не е трудно да се проследят няколко трайни „сюжетни линии” на политическите скандали, които свързват събитията от миналата седмица с такива от предишния месец, а тях на свой ред – със скандали от отминалата година и така години назад, докато причините и следствията се объркат окончателно и „добрите”, и „лошите” в скандала станат практически неразличими.
Да вземем като илюстрация водещата тема в скандалната хроника на последните седмици – шокиращите твърдения за неправомерна намеса в работата на съдебната система, придобили известност като „Яневагейт”. Всъщност, ако изключим една част от конкретните замесени имена, анализът на изтеклите записи повтаря почти буквално регистрираното (макар и по същия незаконен начин) при предишен подобен инцидент:
Скандално дежа вю
с участието на (гласовете на) един действащ премиер, бивш министър и един бивш високопоставен прокурор. Преди това пък имаше друга поредица компромати, които сочеха, че въпросите на управлението на съдебната система се решават не на заседателната маса на Висшия съдебен съвет, а на „едни маси с бели покривки”. Конкретните причини и форми подлежат на уточнение във всеки отделен случай, но за всеки е ясно, че независимостта на правосъдието у нас е мит и че политиците имат неоправдано висока степен на намеса и контрол върху цялата „трета власт”. Иначе казано,
магистрат политику око не вади
(както и обратното).
Ако политическият скандал в България функционираше що-годе нормално, то натрупалите се факти и изводи, макар и неподлежащи на доказване в съдебен процес, би трябвало отдавна да са довели до такива промени в конституцията, законите, правилата и най-вече в поведението на политиците, които да водят до ограничаване и овладяване на системните причини за явлението. Но нищо подобно не се случва, дори напротив – всеки нов скандал е с по-голям магнитуд и основният въпрос е кога тази поредица от трусове ще срине зданието на българската демокрация, или, по-точно, напуканата и олющена фасада на демокрацията в нашата страна?
Или, да вземем примера с видимата и от Космоса деформация и дегенерация на българските изборни практики. Ако приемем азбучната истина, че без честни избори и вярно отразяване на волята на народа няма демокрация, това, което се случва през последните години и особено на последните избори, поставя безмилостна анамнеза на българската обществена уредба. В интерес на истината дори не може да се говори за „резултати” от тези избори, тъй като при 80 на сто сгрешени или по(д)правени секционни протоколи никой не може да твърди каква точно е била волята на върховния суверен.
Сюрреалистичната драма в „Арена Армеец”
и поведението на редица длъжностни лица, достойно за перото на Кафка, оставяме без коментар. Абсолютно всеки елемент от изборното законодателство, изборната администрация и изборния процес у нас демонстрира въпиюща нужда от съществена промяна, но политиците не проявяват никакъв интерес към реалните проблеми, а точат ножа на малкото по чудо оцелели инструменти, които дават на гражданите някаква възможност да изразят истинското си мнение.
Преекспонирането на едни политически скандали и бързото „замитане под килима” на други, често по-сериозни, се случва с активната роля на част от медиите, също толкова „независими”, колкото и съдебната система. Те много услужливо премълчават факти, които показват крайно опасни модели на поведение от страна на хора, заемащи най-високите етажи на властта. На практика голяма част от скандалите у нас придобиват особено, „шизофренично” съществуване, при което що-годе установените факти се подменят от измислици и умишлени лъжи. Така се случи със злополучното „становище” на Европейската комисия за разследването на скандала „Яневагейт”, с въображаемите „доказателства” за причастността на Русия към хакерската атака в деня на изборите (министър-председателят уточни, че става дума за „съмнения”) и много други.
Но това е достатъчно значима тема за отделен анализ.
