ВХОД / РЕГИСТРАЦИЯ

Подводните камъни на 2016-а

париж тероризъм

Катастрофичните прогнози за току-що започналата 2016 година, приписвани на българската пророчица Ванга, развълнуваха редица западните медии, и най-вече британските. После – през последните дни на декември, интернет гъмжеше от опровержения, посочващи, че не всички предсказания на Baba Vanga са се сбъднали. Всъщност съвсем основателно – трудно е да се правят прогнози, особено когато става въпрос за бъдещето, е казал още Марк Твен. А верността на мрачните предсказания обикновено се установява постфактум, след евентуалното им сбъдване, независимо чии са.

Едно от пророчествата заслужава внимание – а именно, че от 2016 г. Европа ще се промени дълбоко. Не защото

знамето на Пророка ще се развее над Рим

а защото съюзът на европейските страни или ще трябва да преосмисли начина, по който функционира сега, или да се примири с разпада си.

Изминалата 2015 година изправи Европейския съюз пред невиждани досега предизвикателства. Излязоха наяве структурните му слабости и вътрешните му пукнатини. За пръв път директно бе се появил въпросът за оставането на две страни в състава на общността – на Гърция и на Великобритания.

Така нареченият "Грексит" – излизането на Гърция от ЕС, бе избегнат с цената на инфарктни преговори, които приключиха буквално в 12 без 1. Но отпускането на втория спасителен пакет за южната ни съседка съвсем не е основание да се смята, че проблемите й са решени. Тъкмо напротив – дълговото й бреме нарасна и доближава кошмарните 200% от нейния БВП. Едва ли някой се залъгва, че десните по характер реформи, приети от лявото правителство под натиска на международните кредитори, са достатъчни, за да бъде превъзмогнато това бреме. Все по-видима е необходимостта да се отпусне трети спасителен пакет. Ясно е, че единственият начин да се излезе от спиралата на дълга е орязването му. И директорът на Международния валутен фонд – Кристин Лагард, съвсем ясно заяви, че организацията няма да участва в по-нататъшни опити за подпомагане на гърците, ако задълженията им не бъдат сведени до приемливи равнища – тоест силно орязани.

Ако опасността от "Грексит" за момента бе отдалечена, неговият аналог –

"Брексит" – тепърва набира скорост

Британският премиер Дейвид Камерън, който спечели парламентарните избори през пролетта с обещанието да проведе референдум за членството на страната му в ЕС, през декември най-сетне представи в Брюксел условията, при които ще остане в общността. Същността на исканията на Камерън е Лондон да запази пълноценната си роля в съюза, що се отнася да вземането на решенията, но същевременно да бъдат допуснати редица изключения от общите правила за него.

Сега останалите страни от ЕС са изправени пред тежък избор. Ако втората по мащаби европейска икономика и една от двете й главни военни сили стане първата, напуснала ЕС, това ще бъде съкрушителен удар срещу доверието в блока и срещу неговите международни позиции. Освен това отстъплението от общите принципи в името на британското оставане заплашва да се превърне в опасен прецедент, който би подмамил и други страни от съюза да тръгнат по стъпките на Лондон. Преговорите вървят бавно, а време за отлагане на решението няма – през 2017 г. предстоят парламентарни избори в Германия и във Франция, и според повечето анализатори за всички ще е по-удобно, ако британският референдум се размине с тях. Но ако Камерън все пак иска страната му да остане в ЕС, ще е по-добре да издърпа допитването преди летния имиграционен пик – той вероятно ще подхрани антиевропейските настроения на Острова.

Най-тежките предизвикателства

пред които е изправена Обединена Европа, обаче идват от югоизточна посока. Става дума за безпрецедентната имиграционна вълна и за също така безпрецедентната заплаха за сигурността на Стария континент.

Милионите бежанци, които заляха континента през отминалата година, разклатиха из основи общността. Дъблинското споразумение за приемането на бежанците буквално рухна под напора на миграционния поток. Оттам нататък всяка от страните членки се зае сама да търси за себе си най-доброто решение на кризисната ситуация, като европейското единство се превърна в куха фраза. И тук отново пролича единият от проблемите на ЕС – този с лидерството. Властовите структури в Брюксел се оказаха безпомощни пред кризисната ситуация. И отново се наложи най-мощната икономика, моторът на ЕС – Германия, и канцлерът й Ангела Меркел да се доказват като лидери. Решението на Меркел да каже "Добре дошли" на милионите, търсещи убежище в родината й, е спорно и критикувано. Но е редно да се запитаме как би изглеждала ситуацията, ако подобно на повечето си колеги и тя бе предпочела да прехвърли горещия картоф у съседа си.

Сега обаче милионите вече са дошли и предстои трудният процес по интегрирането им. Или поне да бъдат контролирани, ако това е възможно. И ако все още е имало оптимисти, които са се надявали бежанците да "освежат" перспективите пред застаряващата откъм работна ръка Германия, вероятно последните събития от новогодишната нощ в Кьолн са ги отрезвили. Но трудните дни за Европа тепърва предстоят.

Не трудни, а трагични дни можем да очакваме по отношение на

сигурността на Стария континент

Отминалата година започна и завърши със зловещите атентати в Париж. За съжаление нямаме никакви основания да смятаме, че през следващите месеци по улиците на европейските градове няма отново да се пролее кръвта на невинни хора. Напротив!

Терористичните нападения показаха едно: без колективен отговор на заплахите функционирането на ЕС като единна територия е илюзия. Показаха го и слабият ефект от оградите между страните членки, както и предложенията за създаване на "Мини Шенген" вътре в Шенгенската зона. Показа го и връщането на граничен контрол между страни, които вече от десетилетия не поддържат такъв. Това се случи в Северна Европа през първите дни на новата година.

Първата стъпка към общата система за сигурност бе направена с решението на базата на "Фронтекс" да бъде създадена Европейска гранична агенция с много по-широки, наднационални правомощия.

В друга важна посока европейските лидери обаче се оказаха далеч нетолкова решителни – изграждането на общоевропейски служби за сигурност. След ужасите в Париж би трябвало да е станало ясно, че друг път пред Европа просто не съществува.

Миграционната вълна и терористичните атаки недвусмислено показаха, че ЕС досега само си е въобразявал, че е подготвен за истински изпитания. Събитията от отминалата година посочиха недвусмислено – призивът "Повече Европа" на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер трябва да бъде облечен в конкретни действия, за да не остане кух лозунг. Дори с цената на отказ от национален суверенитет в чувствителни области като статута на службите за сигурност и отбрана. Впрочем едва ли случайно германският финансов министър Волфганг Шойбле призова в последните дни на старата година да се мисли за създаването на общоевропейска армия. Другият вариант е всеки да поеме по пътя си и да се сложи кръст на проекта "Обединена Европа". Тогава ще се радват всички, които не искат да видят Стария континент единен и силен.

Докато коренът на най-тежките изпитания, на които бе подложена Европа, не бъде посечен, едва ли можем да очакваме спокойствие в дома си. Става дума за радикалния ислям, който пусна пипалата си из целия континент. Засега страните от ЕС не показват решителност за ефективна борба срещу него на място. Тъкмо напротив – наблюдаваме една пасивност с трагични последици.

Не по-оптимистично изглеждат нещата в района, откъдето идва вдъхновението на религиозната омраза – територията на Сирия и Ирак, където се базира радикалната групировка "Ислямска държава". Надеждите регионът да бъде умиротворен са по-скоро илюзорни – както заради характера на джихадистката "държава", така и заради сложния възел от противоречиви интереси на страните, които са замесени в конфликта.

През изминалите месеци местните сили, противопоставящи се на т.нар. Халифат, като че ли

леко се поокопитиха

и дори отвоюваха обратно част от заетите от джихадистите територии. Това стана не без помощ отвън – по-точно въздушната подкрепа от водената от САЩ антитерористична коалиция, а по-късно и на Русия. Въпросът е докъде ще стигнат силите на противниците на Халифата – като имаме предвид, че те са главно шиити и кюрди, но сърцето на джихадитската "държава" е в пространството между Сирия и Ирак, населена с араби сунити – население, което не се чувства добре нито под властта на Башар Асад, нито в доминирания от шиитите Ирак. При всяко положение нито Западът, нито Русия смятат да участват в сухопътна операция. Така че бърза развръзка не бива да се очаква.

Защото дори и да си представим, че "Ислямска държава" рухне, това няма да разреши конфликта между шиитите и сунитите. Двете водещи регионални сили – Саудитска Арабия и Иран, са дълбоко ангажирани в него, а събитията от последните седмици говорят за сериозно изостряне на сблъсъка. Главната линия на разделение, която е в основата и на напрежението между Русия и Турция, е бъдещето на сирийския президент Асад. Зад този "проблем" стоят не само религиозни, но и сериозни икономически интереси, свързани с преноса на природен газ от страните от Залива в посока към Средиземноморието.

Трудно е да си представим как през предстоящите месеци ще бъде намерен компромис, който да удовлетворява засегнатите, но дори и това да стане, още по-трудно е да си представим Сирия някога да започне отново да функционира като единна държава. Впрочем това в голяма степен се отнася и до Ирак.

Има още един фактор, от който зависи изходът от конфликта в Сирия. Това са решителни действия на Вашингтон. Те обаче са малко вероятни, защото, както изглежда, президентът Обама е решил в последната година от мандата си да се рискува по-малко. Тежките въпроси ще останат за наследника му, който трябва да бъде избран в първия вторник след първия понеделник на месец ноември.

Целият свят следи с внимание избора на фактически най-овластената фигура в света. Както британският вестник "Индипендънт" веднъж се пошегува – президентът на САЩ има такова влияние върху съдбата на човечеството, че не би трябвало да го избират само американците.

Главната интрига на предстоящите избори е кой ще бъде претендентът на Републиканската партия, и по-точно дали това ще е Доналд Тръмп. Милиардерът, който досега никога не е заемал какъвто и да било обществен пост, продължава да печели популярност с изказванията си по въпроси на външната политика и имиграцията. С тях шокира интелектуалците, но се радва на добър прием сред широката публика. Републиканският елит не харесва непредсказуемия и неопитен Тръмп, но дали ще намери сили да се противопостави на подкрепата от низините, която милиардерът поне в момента получава?

В лагера на демократите – поне на пръв ,нещата са по-ясни. Хилари Клинтън – с нейния безспорен опит като първа дама, а и като сенатор и държавен секретар, изглежда неоспорим фаворит. Не бива обаче да се изключва напълно вероятността г-жа Клинтън да понесе удар отляво – от определящия се като социалист Бърни Сандърс, който се представя неочаквано добре в борбата за демократичната номинация. Не бива да забравяме, че още преди осем години бившата първа дама бе сочена като фаворит за Белия дом, но малко известният сенатор Барак Обама я "надбяга" на финалната права. Все пак нещата сега изглеждат много по-спокойни. А и на 74-годишния Сандърс му липсва енергията на първия чернокож американски президент.

По-интересна е интригата за един

евентуален дуел Клинтън – Тръмп

Повечето анализатори смятат, че ако главната тема на предизборния дебат е вътрешната политика, шансовете са на страната на демократите. Заради икономическото здраве, на което се радва страната под управлението на Обама. Не така стоят нещата, ако дебатът се насочи към външната политика – там винаги могат да бъдат напомнени издънките на г-жа Клинтън в ролята й на държавен секретар, като например случая с посолството в Бенгази. Като добавим към тях войнствената антиимиграционна и антиислямска реторика на Тръмп, изходът за борбата за Белия дом съвсем не изглежда предрешен.

Световните точки на напрежение са повече от една и е трудно да се предвиди откъде ще "изскочи заекът" – това обикновено става от посока, която най-малко светът очаква. Все пак не бива да изпускаме от поглед и Украйна, където крехкото затишие може да доведе или до постепенна стабилизация и трайно замразяване на конфликта, или до поредно кръвопролитие. Все пак то изглежда по-малко вероятно на фона на сериозния ангажимент на Русия в Сирия, на продължаващите санкции срещу Москва и сриващата се цена на основния руски износен продукт – петрола.

От поглед не бива да бъдат изпускани и все по-нарастващите амбиции на Поднебесната империя за по-главна роля в световните дела. Дали да очакваме нова вълна на напрежение в Южнокитайско море, е трудно да се прогнозира, но с голяма доза вероятност може да се очаква от Пекин да продължава да тества докъде може да разшири границите на влиянието си.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Кога очаквате сериозно да бъде намалена административната тежест в България?

Подкаст