Александър Маринов
До поредните президентски избори остават около десет месеца, а (както обикновено у нас) всички необходими предпоставки това важно политическо събитие да протече нормално са провалени. Разумните срокове за публична дискусия относно мисията и правомощията на българския държавен глава са отдавна пропуснати. Партиите не дават и най-малък знак, че са готови да участват пълноценно в подобно изпитание, което е нещо много по-важно от още едно преборване на организационните машини и кесиите им. Да не говорим за лицата (дай Боже, личностите), които биха участвали в надпреварата. Както са тръгнали нещата, нищо чудно да ни сполети още по-голямо недоразумение от действащото в момента.
Когато съм споделял тези опасения, често са ми възразявали:
„Не е ли твърде рано?”
Напротив, твърде късно е. За всяка от посочените по-горе предпоставки за излъчване на национален лидер сме безнадеждно закъснели. Нека ги разгледаме една по една.
Мандат след мандат противоречията и непълнотите в конституционната уредба на фигурата на президента стават все по-ясни. Той няма особени правомощия, но прекият избор от народа му дава високо самочувствие и политическа тежест. Освен това българският държавен глава не може да прави много неща, но може да говори каквото си иска и където си иска. И тъй като думите му са важни политически факти (поне извън границите на страната ни), той формира представи за България, поема ангажименти, за които не е упълномощаван, гради едни международни отношения и руши други, отново без мандат и без реална отговорност. Понякога това е смешно, понякога унизително за националното ни достойнство, но може да има сериозни и дори страшни последици.
Отдавна бе необходимо да се разисква сериозно по всички опции за конституционна
реконструкция на президентската институция
Подчертавам – всички опции, включително и промяна към полупрезидентска или президентска република с оглед на тоталния провал на българската партокрация. Което би означавало не просто придаване на повече правомощия (за каквото пледира Георги Първанов), а реконструиране на баланса на правомощия и отговорности.
Това вече не е възможно – за каквито и да било конституционни дискусии, да не говорим за промени, е късно (друг е въпросът дали такива промени са политически възможни в настоящото Народно събрание). Инициативата на АБВ има чисто пропагандно-рекламна цел – да се имитира „сериозно” отношение към проблема, за разлика от останалите, които се люшкат между „Магаре да издигнем, ще го изберат” и „Господ да се кандидатира от наше име, пак няма да го изберат”.
На второ място, партиите у нас нямат готовност (а очевидно и желание) да подготвят и осъществят истинска президентска кампания. Те си представят (макар и да не желаят в една и съща степен) президентските избори
по модела на последните местни избори
който наистина представлява логичната „съвършена” еманация на деградирането на българската демокрация. Минимум смислени дискусии, максимум „директен маркетинг”, безогледни измами и фалшификации – тази рецепта ни готвят за пореден път. Но както специфичната роля на държавния глава, така и нейното осъществяване в една крайно усложнена и рискова външна среда ще направят подобен подход драстично неадекватен.
Все по-голяма част от българите не само се дразнят и се подиграват на аматьорско-читалищните изпълнения на действащия президент. В днешния наситен с информация свят те всеки ден получават примери как действат националните лидери на други държави, включително и напълно съизмерими с България. Българското общество очаква да има сериозен и отговорен президент, който, освободен от хватката на партийната посредственост и управленската конюнктура (да не говорим за корупцията, обхванала изпълнителната и законодателната власт), ще има способността и смелостта да формулира поне една разумна версия на българските национални интереси и да ги заяви пред страната и пред света.
Това обаче не може да бъде еднолично начинание. Най-малкото, за да бъде избран, такъв президент има нужда от организирана сила, която да сподели и представи на обществото подобна
разумна и решителна визия
Българските партии и партийни лидери не са в състояние да го направят, а и не го искат, защото подобен тип президент би представлявал непоносим контрапункт на тяхното меркантилно, безгръбначно и ограничено поведение. Партиите мислят за предстоящите избори единствено с оглед на конюнктурните си печалби и загуби.
Накрая, проблемът за личностите, които биха могли да предложат персонификация на обществено необходимия тип държавен глава. Всъщност, никой не мисли за личностите според техните качества и способности – всичко се върти около вътрешнопартийни и междупартийни пазарлъци, за които най-подходящи са безлични, удобно приспособяващи се креатури. Все по-често се поставя въпросът за общи кандидатури в една или друга част от политическия спектър, но е очевидно, че ясната и убедително подплатена в персонален план идейно-политическа идентичност е последната грижа на партийните централи. Споровете, раздорите и дори евентуалното спазаряване имат друг залог – гарантиране на определени интереси на партиите и на вътрешнопартийните лобита и подсигуряване на изгодни позиции за „истински важните” парламентарни избори, които дават или отнемат „реалната” власт.
Едва ли е нужно да се доказва, че към момента основните политически формации не могат да предложат нито едно лице, което да се радва дори и само на единна вътрешнопартийна подкрепа, да не говорим за широка обществена ангажираност. Някой персонаж от тази безкрайна сива галерия може и да спечели изборите, но това няма да го превърне в лидер, още по-малко в национален.
На пръв поглед съотношението на партийните сили изглежда неравно. Но предстоящият период със сигурност ще донесе доста изненади предвид крайно нестабилните отношения между партиите, вътрешнокоалиционните сътресения, новите политически проекти и най-вече турбулентната регионална и глобална обстановка. Слабите днес не са обречени, ако се обърнат към личности и послания с автентичен национален мащаб, въпреки че подобна промяна изглежда малко вероятна.
С една дума, до и на предстоящите президентски избори всичко може да се случи. За съжаление, с изключение на това, от което има нужда България.
