Някои медии съобщиха в средата на януари, че Китай възнамерява да се включи във военната операция срещу "Ислямска държава". Същевременно китайският президент Си Дзинпин се отправи на безпрецедентна обиколка в Саудитска Арабия, Египет и Иран – все страни с ключово значение за разгарящия се конфликт в Сирия и Ирак. Очевидно е, че Пекин възнамерява да заеме по-активна роля по отношение на случващото се в кризисния регион. Въпросът е в каква посока ще са стъпките на лидерите на Поднебесната империя?
Пекин не крие интересите си в тази част на света. През последното десетилетие китайците са обявили за свой основен стратегически приоритет изграждането на т.нар. Нов път на коприната – непрекъснат пояс от държави, тръгващ от западните им граници и стигащ до Европа, в който техните икономически и политически интереси да бъдат гарантирани. Една от страните, през който той преминава, е Иран и няма нищо изненадващо в това, че Пекин и Техеран системно подобряват отношенията си напоследък. Същевременно Иран е сред държавите, най-дейно ангажирани в конфликта в региона – до степен, че участва със собствени сухопътни контингенти, воюващи с "Ислямска държава" на територията на Ирак и на Сирия.
Китай отдавна е декларирал и че е атакуван от терористични групи, подпомагани от сили извън границите му, главно в предимно мюсюлманския Синдзян-уйгурски автономен район. След терористичните атаки в Париж на 13 ноември 2015-а китайските власти припомниха за нападението през септември на мина в северозападен Синдзян, при което бяха убити 50 души, и го изтъкнаха като доказателство за вътрешната терористична заплаха. Външният министър Ван И тогава заяви: "Китай също е жертва на тероризма." Никак не е за подминаване и фактът, че около 70 на сто от търговията между Китай и Централна Азия преминава именно през Синдзян, така че стабилността на областта е от решаващо значение за успеха на Новия път на коприната.
Дейността на "Ислямска държава" на китайска територия беше и основната причина, която "Вашингтон таймс" изтъкна за активната намеса на Пекин в Сирия. На 13 януари американското издание съобщи за китайските намерения, като се позова на неназовани източници от Пентагона. Решението било продиктувано от нарастващия брой джихадисти с китайски произход, които според различни данни вече са хиляди. Особено безпокойство предизвиквало обстоятелството, че голяма част от тях се връщат в Китай, за да продължат дейността си на местна почва – и не само там, а и из цяла Азия. Източниците на "Вашингтон таймс" смятат, че истинският въпрос вече не е дали Китай ще се включи, а по какъв начин ще го направи – и отговорът е, че това ще стане по-скоро редом с Русия, отколкото с водената от САЩ коалиция.
Тези предположения не са лишени от основания. През последните месеци китайците все по-категорично осъждат действията на "Ислямска държава". Когато през ноември джихадистите екзекутираха китайски заложник, Си Дзинпин обяви тероризма за общ враг на човечеството, а говорителят на Министерството на външните работи Хун Лей изтъкна, че Китай възнамерява строго да накаже престъпниците, извършили това деяние. Основанията за намесата на китайците – унищожаването на "своите" джихадисти преди завръщането им "у дома", всъщност представляваха основният аргумент, с който руският президент Владимир Путин оправда военната намеса на Москва в Сирия.
В полза на китайското включване на руска страна са и топлите отношения между Пекин и Москва и между Пекин и Техеран. На сирийска територия Русия и Иран фактически действат като военни съюзници.
Все пак има и редица основания да се приеме, че в момента не предстои директна китайска намеса. На първо място, политиката на китайските власти винаги се е характеризирала с крайна предпазливост по отношение на всякакви военни акции в чужбина, а доколкото е имало такива, те са били изключително в райони на непосредствени интереси, до границите на страната. Регионът на Близкия изток действително е много важен за геополитическите амбиции на Поднебесната империя, но точно там Пекин няма никакви причини да бърза – сега правителството на Асад в Сирия не е непосредствено застрашено, при положение че Русия и Иран се грижат за безопасността му.
Ако Китай вземе непосредствено страна в конфликта, това по-скоро би навредило на интересите му. Не бива да забравяме, че той поддържа тесни икономически връзки и с държавите от "отсрещния лагер" – Саудитска Арабия и Катар, които са основни източници на нефт за гладната му за ресурси икономика и вероятно няма да изгубят тази роля дори след вдигането на санкциите за Иран. За намерението на Пекин да запази позицията си на арбитър говори и предложението му да е домакин на среща между представители на сирийското правителство и опозицията.
Най-ясното свидетелство за стремежите на Пекин обаче е близкоизточната обиколка на президента Си Дзинпин. Решението му да посети последователно лидерите на двата съпернически лагера – Саудитска Арабия и Иран, сигурно е взето много преди последното изостряне на отношенията между двете страни, но то само подчертава желанието на китайските лидери да запазят балансирана позиция въпреки видимото затопляне на отношенията с Иран. Най-показателна за линията на поведение на Си Дзинпин е съвместната му декларация със саудитския крал Салман, в която те изразиха подкрепа за поддържаното от Рияд правителство в Йемен, борещо се с шиитски бунтовници, подкрепяни от Иран.
С какво китайският държавен глава ще зарадва иранските си приятели при пристигането си в Техеран на 23 февруари, предстои да разберем, но това едва ли ще включва изпращането на войска в Сирия.
