Александър МАРИНОВ
Политиката и държавната власт в България отдавна са се превърнали в непублична сфера, доколкото нито се отчитат пред обществото, нито носят реална отговорност пред него, нито дори полагат искрени усилия да го информират. Но дори тази буренясала от задкулисие сфера има своите свръх-потайности. Една от тях обхваща формирането и невидимите властови инструменти на съветническата институция.
Нямам предвид изборните членове на общинските съвети, а безбройните – подбирани неизвестно как – съветници на премиери, вицепремиери, министри и други овластени персони. Общото между повечето от тях е, че се настаняват на тези уютни, но твърде изгодни позиции след скандал и дори след като са отстранени от други постове за
Доказано несправяне с работата
Един подобен парадоксален случай е настоящият заместник-кмет на столицата Тодор Чобанов, който в първото правителство на Борисов бе отстранен от поста заместник-министър на културата с мотив „недостатъчен опит в областта на археологията”, но веднага след това бе назначен за съветник на тогавашния министър на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков и то именно с ресор културно-исторически туризъм.
Други съветници на министри привлякоха внимание най-вече със
Скандално публично поведение
или тиражирани информации, поставящи под въпрос истинските причини за назначаването им. Такава персона на времето бе сред най-приближените на финансовия министър Дянков; една от нашумелите градски легенди от периода на тройната коалиция бе за премиерски съветник „с червени прашки”, а наскоро „консилиере” на министъра на икономиката взриви социалните мрежи, като публично заяви на представители на граждански организации, че му „дреме на ….” какво предлагат и за капак гордо го оповести във „Фейсбук”.
Най-често обаче си задаваме въпроса в какво би могъл да се изразява приносът на даден съветник – например, как точно Яне Янев „съветва” премиера Борисов (ако не броим препращането на текстови съобщения) или Марк Жирардели – министъра на туризма (освен да кара ски заедно с нея). На пръсти се броят случаите, в които поне номинално съветникът е носител на експертиза, която изглежда доказано полезна за съответния политически ръководител. Накрая, голяма част от съветниците са
„Световно неизвестни авторитети”
особено в сферата, за която отговарят, въпреки че съветничеството се превръща в последващ скоростен асансьор при издигането във властта. Така на времето Драгомир Стойнев първо бе съветник на премиера Станишев, след това стана депутат, а в следващия мандат – министър в правителството на Пламен Орешарски.
Освен липсата на видими аргументи за ползата от подобни „съвети”, възниква и друг проблем, който политическата наука нарича „референтна власт” – ситуация, в която, от една страна, дадено овластено лице попада под неявно и неконтролирано въздействие от страна на други лица по силата на персоналните им качества, а от друга страна предоставя на въпросните лица нерегламентирана власт да действат от негово име. Българското законодателство изрично забранява съветниците и заемащите други подобни консултативни позиции да изпълняват управленски разпоредителни функции. Това обаче не е пречка в медиите редовно да се появяват съобщения от рода на следното: „Кметът на община Ловеч Корнелия Маринова проведе работна среща с екип от Министерството на икономиката начело с Илия Караниколов, съветник на министъра на икономиката”.
Най-трудни юридически и политико-административни въпроси обаче предизвикват множеството съветници в министерствата, назначени на граждански договор, които на практика са напълно незаконни. Анализът на дейността им по същество, както и бюджетно-счетоводната система на министерствата, показва по безспорен начин, че става дума чисто и просто за консултанти на граждански договори. Повечето от тях обаче активно се титулуват като „съветници на министъра” (табели на вратите, визитни картички, участие в официални преговори и други мероприятия, поставяне на резолюции). Една значителна част от „съветническото войнство” ползва безконтролно – и напълно неправомерно – служебни автомобили с шофьори, лични кабинети, представителни разходи, командировъчни.
Най-сериозната последица обаче е, че административните актове, включително резолюциите и нарежданията, които издават съветниците, са нищожни поради липса на компетентност. Възникват също
Сериозни политически проблеми
защото в повечето случаи съответният министър представя тези лица като свои съветници, а трети лица, включително представители на международни организации и чужди държави и фирми, приемат, че преговарят с оправомощени длъжностни лица от висок ранг, протоколират изявленията и действията им и впоследствие следят за тяхното изпълнение.
Трябва да се добави, че публичните средства, които тези лица изразходват, в доста случаи представляват бюджетен разход, извършен без правно основание. Такива разходи обикновено се полагат на заместник-министрите, но се оказва, че ги ползват лица, привлечени по граждански договори, което е незаконно, дори и да е упоменато в гражданските им договори.
Най-важна страна на въпроса е, че съветниците в България с редки изключения фактически осъществяват
Управленски функции, без да носят отговорност
нито управленска, нито дисциплинарна. Те не са длъжни да спазват и етичните правила, валидни за държавните служители и за лицата, заемащи висши политически длъжности, защото не попадат в нито една от двете категории. Единствената отговорност, която могат да носят, е договорната отговорност във вида, изрично записан в договора.
Ако обобщим, преобладаващата част от „съветническата гилдия” в българската държавна власт включва хора с неясна (или доказано липсваща) компентентност, ползващи големи служебни – имуществени, финансови, битови и други – привилегии, които упражняват съществена власт от чуждо име, без да се носи отговорност за това, нито от тях лично, нито от назначилите ги ръководители). Най-често този тип назначения имат за цел да заобиколят законовите изисквания и ограничения относно компетентността и съвместимостта при назначаване на отговорни управленски позиции. Отново – без контрол и без отговорност за кашите, които е надробило „съветническото войнство”.
