Примирието, което влезе в сила в Сирия на 27 февруари, е крехко и ограничено както по срок, така и по обхват, но с него се свързват надеждите, че страната ще се върне към мирните преговори. Разногласията между участниците в конфликта са толкова много, че ако има нещо, отнасящо се в еднаква степен до всички, то е, че самото прекратяване на огъня ще е успех.
Противниците в една война обикновено се съгласяват на примирие, когато преценят, че не могат да постигнат повече с военни средства. Сирия не прави изключение – след дълги години на кръвопролития, при които загинаха стотици хиляди, а милиони се превърнаха в бежанци, пред никой от воюващите не се отваря перспектива за пълна победа не само в краткосрочен, но и в далечен план. Инициативата за прекратяването на огъня дойде от Русия и САЩ – по всяка вероятност защото подкрепяните то тях сили не могат да се надяват на коренно изменение на сегашната военна ситуация. При това положение нито американският президент Барак Обама ще иска да завърши мандата си с една неприключила война, за която страната му носи основна отговорност, нито руският му колега Владимир Путин би желал да изпусне възможността да осребри "вложението" си в сирийския конфликт.
Не може да се отрече, че именно намесата на Русия доведе до сегашния баланс на силите и съответно до примирието – от което, разбира се, са изключени джихадистите от "Ислямска държава" и "Фронт Ал Нусра". През есента на 2015-а, преди руските военновъздушни сили да дадат мощно рамо на Дамаск, режимът на Асад изглеждаше на края на силите си въпреки подкрепата от Иран и "Хизбула". И ако днес той е фактор в търсенето на изхода от сирийската криза, това се дължи до голяма степен на Москва.
Независимо от активната помощ на руската авиация обаче армията на Асад не постигна категоричен превес на бойното поле. Силите на Дамаск успяха да обсадят контролираните от бунтовническите групировки райони на втория по значение град – Алепо, и това подобри руските позиции при преговорите. Но до бърз военен успех в Северна Сирия, овладяването на Алепо и възобновяването на женевските преговори от позиция на силата не се стигна, така че успехът на руската намеса е частичен. Оттук нататък правителствените сили са принудени да водят борба за овладяване на гъстонаселен градски район и е трудно да се прогнозира дали негативите от подобна акция не биха надвишили позитивите.
При сегашната ситуация започналият през 2011-а конфликт в Сирия би могъл да продължи още години, ако не и десетилетия. Същевременно все повече държави от региона участват или са на прага да се включат активно във войната. Иран вече активно подпомага режима на Асад. Турция, Саудитска Арабия и Катар също присъстват косвено чрез поддържани от тях групировки, но изглеждат все по-склонни към директна намеса, която би имала непредвидими последици. Прекалено много интереси са замесени в сирийския конфликт и дори и без по-нататъшното му усложняване намирането на изход от него ще изисква виртуозни дипломатически умения от преговарящите.
Решението за прекратяване на огъня хвърля светлина и върху положението на Башар Асад. Когато се заговори за сключване на примирие, той заяви, че за страната му няма друг избор освен "победа във войната". Руските дипломатически кръгове се отнесоха негативно към това изявление и заместник-представителят на Русия в ООН Виталий Чуркин обяви, че думите на Асад са "в дисонанс" с дипломатическите усилия на Русия. Трудно е да се прогнозира до какво би могло да доведе това разминаване в позициите на Дамаск и Москва и дали то носи риск Асад да саботира мирния процес, но при всяко положение говори за нервност у сирийския президент. Косвено свидетелство за желанието му да играе по-самостоятелна роля са и насрочените от него за 13 април парламентарни избори. Абсурдността на едно такова решение не се нуждае от коментар – не е ясно каква част от територията на страната е под контрола на правителството, мирният процес е едва в зародиш, а без участие на равнопоставени опозиционни политически сили вотът така или иначе няма да има международна легитимност. Показателно е, че не само западните държави, но и Русия се отнесе крайно резервирано към решението на Асад. Обявената цел на прекратяването на огъня е да бъде задвижен процесът на политическо урегулиране на сирийския конфликт въз основата на Женевското комюнике от 2012 година. Само че то предвижда провеждане на парламентарни избори под контрола на ООН и формиране на изпълнителна власт при "консенсус на всички страни". Ето защо може да се приеме, че обявените от Башар Асад избори са директна провокация към дипломатическите усилия на Москва и Вашингтон.
Въпросът е какво кара сирийския президент да се съпротивлява на неизбежното? На теория вариантите за решение на сирийския конфликт са три. Първият, който е най-добър за Асад и Русия, е Сирия да остане единна държава под властта на Дамаск. При сегашната ситуация на фактическо разделение той е невъзможен за реализиране, защото просто няма сила, която да го наложи. Вторият вариант, към който, изглежда, е насочен сегашният мирен процес, е Сирия формално да остане единна държава, но с широка автономия на отделните етнорелигиозни общности. Третият вариант, при провал на примирието, всъщност не е много по-различен от втория – ликвидиране на формалното единство и разделяне на страната. За него намекна и държавният секретар на САЩ Джон Кери, определяйки го като "план Б". Той ще доведе до трудности и усложнения, които и Москва, и Вашингтон биха предпочели да избегнат. Но може би е единственият шанс на Асад да задържи властта си поне над част от Сирия.
