Верен на любовта си към изненадите, руският президент Владимир Путин обяви на 14 март, че Русия започва още от следващия ден да изтегля силите си от Сирия. "Смятам, че поставените пред Министерството на отбраната задачи като цяло са изпълнени", заяви Путин. Заявлението му бе последвано от отчет на военния министър Сергей Шойгу за резултатите от операцията: 9 хил. бойни полета, 2 хил. убити терористи, освободени 10 хил. кв. км територия с 400 селища.
Според официалните изявления на Москва целта на руската намеса в Сирия през есента на 2015-а бе да се подпомогне борбата с тероризма, включително и с джихадистките групировки "Ислямска държава" и "Фронт ал Нусра" – местния филиал на "Ал Кайда". Същевременно руският президент тогава специално подчерта, че сред задачите е ликвидирането на терористи с произход от Русия, преди да са се върнали в страната си и да са започнали да вредят там. Днес обаче и двете водещи джихадистки групировки продължават да функционират на сирийска територия. Нещо повече – и настъплението на сирийската армия от последните месеци, и съпътстващите го удари на руската авиация бяха насочени главно в райони, които не са заети от "Ислямска държава". Трудно би могло да се установи също така каква част от двете хиляди унищожени терористи, споменати от Шойгу, са от руски произход. През есента, когато започна интервенцията, се споменаваше, че в Сирия има поне 3000 бойци, дошли от Русия, и по-голямата част воюват за "Ислямска държава". За отбелязване е, че в изявлението на министъра на отбраната дори не се споменаваше името на групировката. При това положение можем да си зададем въпроса дали официално обявените през септември миналата година цели на руската намеса са били истински и ако не е така, изпълнението на кои задачи е накарало президента Путин да нареди изтеглянето на силите си?
Единствено безспорно днес е, че руската намеса допринесе за стабилизирането на режима в Дамаск. Действията на руската авиация не осигуриха на Башар Асад възстановяването на контрола над цялата държава, но му помогнаха да опази това, което имаше, и да разшири територията си. Днес под контрола на официалната власт са най-населените райони на Сирия, обитавани от около 80% от жителите й.
С укрепването на сирийското правителство се появиха разминавания в отношенията му с Москва. Първоначално Кремъл държеше Асад да остане на власт. Но в края на миналата година Русия промени позициите си и започна да твърди, че запазването на Асад не е задължително, стига да бъде запазен съществуващият ред. Вашингтон също отстъпи и подкрепи през декември резолюция на ООН, която не обвързва мирните преговори с незабавното махане на Асад – което направи и възможно започването им. Само че окуражен от военните си успехи, сирийският президент оповести, че смята да воюва до пълна победа, което постави под заплаха мирния процес. Русия реагира с открито раздразнение, като постоянният й представител в ООН Виталий Чуркин изтъкна, че думите на Асад са "в дисонанс" с руските дипломатически усилия.
При това положение може да се смята, че руското изтегляне е продиктувано нетолкова от военни, колкото от политически мотиви. Сключването на примирието, възобновяването на мирните преговори в Женева и решението на Путин са брънки от един и същи процес, в края на който ще бъде решена и съдбата на сирийския президент. Самият Асад би трябвало вече да е разбрал, че разполага с твърде малко лостове, за да повлияе на собственото си бъдеще и че не му остава друг избор освен да "омекне".
Изтеглянето показва, че Москва си е получила "своето" – каквото и да е то. Москва не смята да хаби сили и средства, за да доведе докрай борбата с джихадистите, и смята да остави тази неблагодарна задача на други актьори в сирийската драма.
