Смята се, че криминалистиката се обособява като самостоятелна научна дисциплина в края на XIX век с опитите на чиновникът от френската полиция Алфонс Бертион да разработи т. нар. „антропологичен метод“ за идентификация на престъпниците. Началото изглеждало доста примитивно и трудоемко – полицаите обикаляли затворите, за да наблюдават по време на разходка затворниците и да ги идентифицират в случай, че ги видят отново. Методът, който разработил Бертион се свеждал до измерване на различни части от тялото на задържаните – височина в седнало положение, дължина на стъпалото, обиколка на главата и пр. Тези данни той записвал, за да създаде своя картотека и така, три години след като започнал своята работа, успял да идентифицира първият престъпник. Неговият успех бил последван от създаването на специализирани антропологични бюра в цяла Европа.
Такова бюро било открито и у нас през 1907 година с указ на цар Фердинанд.
Поради своите обясними недостатъци, с времето обаче антропологичният метод бил изместен от дактилоскопията, разработена като система за класификация на дактилоскопични карти от Уйлям Хершел и Франсис Галтон, въпреки че пръстови отпечатъци били използвани по-специално при сключване на договори и подписване на документи още в древните цивилизации на Месопотамия, например. А по-късно дошло времето и на другите методи, използвани до днес в криминалистичната практика.
Но пред какви предизвикателства е изправена съвременната криминалистика след все по-масовото използване на биометрични идентификатори в модерните технологии за безопасност – такива като ирисът на окото, пръстовите отпечатъци, гласовата идентификация и други индивидуални характеристики на човешката личност? Как може да бъде откраднат един подпис с помощта на таблет? Достатъчно надеждно ли е тълкуването на резултатите от експертизите за изследване на почерка, различните документни анализи, другите експертно-криминалистични методи? С какви проблеми най-често се сблъскват в своята работа хората, които наричаме „вещи лица“?
