Александър Маринов
Верен на своята жажда за монопол, ГЕРБ погълна цялата власт (и свързаните с нея ползи), която имаше за поглъщане в България. И тъй като няма какво повече да се поглъща навън, остана единствено възможната посока на хранителната верига – навътре. Иначе казано, свидетели сме на политическа имплозия, протичаща под формата на самоизяждане.
През последните месеци, включително и на страниците на "БАНКЕРЪ", се обръща все по-голямо внимание на засилващите се вътрешни противоречия в най-голямата българска партия. За разлика от другите политически формации, където междуособиците протичат гръмко и на показ, в ГЕРБ все още напреженията остават скрити под лустрото на партийното единство и
илюзията за „генералска” дисциплина
Но симптомите, че отдолу бързо се развива „възпалителен процес”, стават все повече и все по-отчетливи.
След време анализаторите ще отдадат необходимото значение на едно събитие, което вече коментирах и което вероятно рязко е ускорило вътрешно-ГЕРБовия канибализъм – прословутото национално съвещание, на което ни в клин, ни в ръкав Бойко Борисов постави като тема №1 проблема за властовата чистота и корупционната непорочност на партията. Както писах неотдавна, причината вероятно бе запалената от инстинкта му червена лампичка, че истинската картина няма как повече да бъде прикривана и е дошло време някои да бъдат „хвърлени на вълците” (ако припомним автентичната фраза на Сергей Станишев малко преди злополучния край на тройната коалиция). Само че именно тук бе направена голяма грешка, породена от наивна заблуда на самия премиер и на неколцина негови съприказчици.
„Хореографията” на масовката
бе умишлено подготвена така, че да покаже ясната линия между тези, които се очаква „да бъдат спипани” (четири хиляди в залата), и тези, които ще спипват и ще наказват „без милост” (четиримата на сцената). Също така бе повече от ясно, че словото на Борисов имаше за цел не да предупреди изкушаващите се да съгрешат, а да подгрее изпреварващо предстоящите показни акции, доказващи как „добрият цар” наказва разпасали се пъдари и тук-там някой самозабравил се (или забравил да се отчете) дребен болярин. Но не стана точно така.
Първо, видя се, че границата между залата и президиума е условна и може лесно да бъде пресечена. Двусмислените погледи, които Борисов хвърляше към останалите трима на сцената, докато говореше за „чистотата на ГЕРБ”, бяха изтълкувани от някои наблюдатели като намек към Цветан Цветанов в резултат на усложнените напоследък отношения между двамата. Мълнията обаче удари другаде -– в центъра на столицата, а осколките засегнаха перфектния олицетворител на властовата чистота,
непорочното лице на партията
Йорданка Фандъкова. Скандалът около мижавите автобусни спирки разкри няколко сериозни огнища на вътрешни конфликти, които бяха подминати някак отгоре-отгоре. Опитът на Борисов да раздаде политическо и морално правосъдие от своя Олимп се натъкна на невъзможен доскоро явен и скрит отпор.
Първоначално парламентарната група на ГЕРБ отказа да обвини и отстрани прегрешилата (всъщност, не стана ясно точно с какво) самоковска депутатка без убедителни доказателства за вината й. Тя самата също отказа да подаде оставка, та се наложи да бъде допълнително „убеждавана” (с какво точно, трябва да каже Борисов, очевидно той е най-информиран по тези въпроси). Но ако Ирена Коцева не се бе огънала, Борисов щеше да се намери в крайно деликатно положение. Важното е, че депутатите от ГЕРБ дадоха ясен знак, че нямат намерение смирено да приемат ролята на храна за вълците, докато някои други по-нагоре продължават да са недосегаеми. Този проблем тепърва ще се изостря, тъй като скоро по-нататъшните разобличения едва ли ще бъдат само от категорията на контролираните.
Второ, озъби се и миловидната г-жа Фандъкова, която в няколко свои изявления повтори, че освободеният по настояване на партийния лидер заместник-кмет по транспорта не би могъл да въздейства за корупционната схема, не носи отговорност за случилото се и очевидно е невинно дете, хвърлено като изкупителна жертва на кръвожадното обществено мнение. Но в този случай прозвуча и друг подтекст – ясно доловим упрек към този, който
нарочва и жертва невинните
Не е трудно да се досетим, че независимо от скромния си политически капацитет и Цветанов, и Фандъкова, че дори и ненадминатият Димитър Николов (който май започна да засенчва Първия) разбират намеренията на Бойко Борисов. Скоро няма да е достатъчно да бъдат жертвани като корумпирани анонимни чиновници и безименни депутати. Кръвожадното обществено недоволство от неограниченото господство на ГЕРБ ще поиска по-тлъста хапка и към политическото забвение ще се наложи да поеме някоя крупна фигура.
Но тук неизбежно ще възникне обстоятелството, че големите фигури имат не просто повече да губят, но и повече възможности да оказват съпротива и да нанасят контраудари. Още повече когато са имали време да се организират във взаимоизгодни съюзи за защита на общите интереси.
Парадоксалното е, че Борисов не само ще се окаже прав за „самосвалянето” на ГЕРБ, но и без да осъзнава, поднася смъртоносно оръжие в ръцете на иначе немощните си противници от другите партии. Наслаждението, с което наблюдават и коментират започналото вътрешнопартийно разчистване на сметките, е видимо. Вярно е, че засега не успяват да разиграят прилична политическа комбинация, но нарастващата обществена чувствителност към темата ще ги освободи от изпълнението на тази очевидно непосилна задача.
Не знам дали наистина – както се твърди – Симеон Сакскобургготски е написал на Борисов писмо с краткия текст: „Аз Ви подцених!” Но със сигурност премиерът би трябвало да напише писмо на Стефан Софиянски, в което да се покае, че не се е поучил от неговия опит като кмет на София.
Гениалността на „модела Софиянски”
бе именно в превръщането на Столичната община в гостоприемна трапеза, на която за всеки има някакво местенце и вкусно блюдо (макар че някои се облажиха доста по-осезаемо). Ползата бе не само в елиминирането на условията за реална политическа опозиция, но преди всичко в ясното послание към „своите” да не се овълчват и да не се ръфат помежду си, защото винаги има възможност при нужда да се отнеме нещо от „чуждите”. А също – да слагат някаква юзда на естествено ескалиращата алчност на българските пишман политици.
Странно, че инстинктът на Борисов не му е подсказал опасността, произтичаща от един прост факт – когато един вид отнеме всичко от другите и няма какво повече да поглъща от тях, а те нямат силата или куража да отвоюват отнетото, единствената реална перспектива е самоизяждането.
