Френският президент Франсоа Оланд е изправен пред най-мощното обществено недоволство, а вероятно и най-голямото изпитание, откакто преди четири години влезе в Елисейския дворец. Повечето рафинерии в страната не работят, продължават блокадите на складове за гориво, пред бензиностанциите се вият опашки, макар и отслабващи, след като полицията деблокира със сила част от окупираните горивни бази. Към стачките се присъединиха авиодиспечерите, пилотите от "Ер Франс" и служителите в енергийните компании. Работещите в държавната железница спряха работа за осми път за последните три месеца. Не остана пощадено и парижкото метро, чиито служители също излязоха в безсрочна стачка.
Особено застрашително прозвучаха заплахите да бъде парализирано Европейското първенство по футбол, чието откриване предстои на 10 юни. Представители на третия по влияние профсъюз във Франция – "Форс увриер", съобщиха, че в градовете, в които се провеждат мачове, ще бъдат организирани стачки, обхващащи работещите в товарния превоз, сметосъбирането, шофьорите на линейки и на коли от градския транспорт.
Поводът за най-мащабните вълнения от 2010-а насам са предложените от правителството промени в трудовото законодателство. Само че кризисната ситуация съвсем подкопа позициите на Франсоа Оланд, който и преди бе най-непопулярният президент във френската история една година преди следващите избори за държавен глава. Социалистът спечели вота през 2012-а с подкрепата на профсъюзите, които днес обаче – основателно или не – виждат в лицето му предател.
Целта на оспорвания законопроект е да раздвижи трудовия пазар и да намали безработицата. През последните три години нивото й не пада под 10% и Европейската комисия, както и Международният валутен фонд нееднократно препоръчаха на Париж да предприеме мерки за разхлабване на строгите правила за наемане и съкращаване на работници. Подобни действия предприе Германия през 2005-а и днес безработицата там е 4.5 на сто.
В момента повечето политически сили във Франция подкрепят необходимостта от промени в тази посока. Самият Оланд, който в началото на мандата си стоеше на по-леви позиции, през 2014-а промени политиката си с назначаването за министър-председател на смятания за по-реформистки настроен социалист Манюел Валс. Предлаганият от кабинета закон пък вече е смекчен след силните протести през март. Но остана един пункт, чието премахване според министрите ще обезсмисли цялата идея за реформи – предложението работодателите да не са задължени да спазват трудови споразумения, отнасящи се за цели сектори от индустрията, а да могат да договарят колективни трудови договори с работещите в отделните предприятия. Това бе и един от ключовите пунктове на германските трудови реформи преди десетина години, но мнозина французи го приеха на нож.
Всъщност главният противник на промените е Общата конфедерация на труда – свързаният в миналото с Френската комунистическа партия най-влиятелен френски профсъюз, който контролира ключови сектори като железопътния транспорт и енергетиката. Подкрепен е и от отцепилия се от него след Втората световна война "Форс увриер". Но не всички синдикати споделят позициите им. Френската демократична конфедерация на труда (CFDT), която има най-голяма членска маса, но отстъпва пред Общата конфедерация на труда по брой избрани работнически представители, подкрепя законопроекта в сегашния му вид. На същата позиция са и други профсъюзи.
В интерес на истината осъществяването на реформите съществено ще промени позициите на водещите синдикати. Общата конфедерация на труда има най-силни позиции на национално ниво, като нейните представители преговарят директно с кабинета и парламентарните комисии. За сметка на това CFDT и останалите са по-добре представени на местно ниво и в по-малките компании. Това донякъде обяснява и яростната съпротива срещу проектозакона от страна на първите и подкрепянето му от страна на вторите.
Сега правителството обвинява Общата конфедерация на труда, че е "профсъюз на малцинството", а синдикатът отвръща, че то е подкрепяно от незначително малцинство от френските граждани, и, изглежда, че съревнованието по непопулярност ще определи победителя от кризата. Междувременно проучванията на общественото мнение показват, че над 60% от французите смятат, че протестите срещу трудовата реформа са оправдани, и едва 37 на сто заявяват, че синдикатите прекаляват. При такова съотношение е трудно да си представим успешни твърди мерки на управляващите в стил Маргарет Тачър.
На практика Оланд е изправен пред избора да защитава ли закона докрай, в което се зарече по време на срещата на Г-7 в Япония, или да се предаде? Първият вариант изглежда труден, а цената за осъществяването му – все по-висока. Но ако избере втория, това би означавало не само провал на трудовата реформа, а и оставка на Манюел Валс, който вложи всичко в нея. Нещо повече – ако френският президент развее бялото знаме, ще изгуби и малкото му останал политически авторитет и ще сложи кръст на амбициите си за втори мандат, ако все още таи такива.
