Отглеждат нова ГМО политреколта

Слави Трифонов

Александър Маринов

 

Българската партийно-политическа система се нуждае от радикално обновяване – срещу това твърдение трудно може да се извади смислен аргумент. Също така е очевидно, че т.нар. системни партии (партиите, бранещи системата поради изгодата, която извличат от нея) правят всичко, без да подбират средствата, за да запазят статуквото. За съжаление в българската политика, както в цялото ни общество, има защита на монопола, а не на конкуренцията.

Тази тежка стагнация води до продължаваща загуба на доверие към политиката и е в драматичен контраст с практиката по цяла Европа, където непрекъснато възникват и си пробиват път към властта нови и нови партийни формации. Привържениците (ползвателите) на статуквото не пестят епитети в стремежа си да спрат тази нова вълна – любимите етикети са "крайни", "радикални" и, разбира се, – "популистки". Това е тема на друг разговор, но в случая няма как да се отрече едно – интензивният процес на възникване на нови политически субекти е израз на потребностите на голяма част от обществото да намери свои

автентични представители

каквито системните партии са доказали, че не могат да бъдат.

Опитът може да е сполучлив (както е в Испания с "Подемос" и "Сиудаданос", Италия с "Петте звезди" на Бепе Грило и Словения със създадената 37 дни преди изборите формация на действащия премиер Миро Церар). Може да носи разочарования (гръцката "Сириза", въпреки че Ципрас се приближава към стратегическата си цел – съществено редуциране и разсрочване на непосилния дълг) или опасения (националистическите формации в Северна Европа). Но това е автентична демокрация в действие, макар и с всичките й сериозни недостатъци. Новите партии израстват от потребностите и волята на известни части от обществото – прави или криви.

У нас след 2001-ва се наложи друг модел, който е непознат в нормалните общества. Условно започнахме да го наричаме

“политически инженеринг”

защото наподобява конструирането на предварително замислен "изкуствен" обект посредством осигурени за целта на "инженера" ресурси и инструменти. Смятаме го за "неестествен" процес, тъй като новата политическа формация се ражда не "отдолу" – като израз на интересите и политическите стремежи на съществена група от хора (симпатизанти, потенциални избиратели), а "отгоре" – по идея на малка група от индивиди, търсещи власт в защита на своите егоистични лични и групови интереси. Последното е най-важно, защото тези изкуствени творения нямат за цел да защитават реалните интереси на своите поддръжници и избиратели. Откъдето и да го погледнем, някак е извратено първо да се създаде партията, после да се набират мераклии за членове, а накрая да се скалъпи някакво подобие на идейно-политическа програма.

В български условия тази утвърдена практика доведе до развихряне на крайно уродлив политически клиентелизъм, тясно свързан с невероятна по мащабите си политическа корупция. Ако направим преглед на новите партии, възникнали по този начин след 2001-ва, ще установим, че в тях се подвизават доста повтарящи се физиономии. Още по-същественото е, че в тези партии се изявява и изпълзява до върха един и същи социално-политически фенотип – безскрупулен, алчен, подъл и сервилен към водача

партиен кариерист

И понеже всеки следващ набор развива тези "качества" във все по-висока степен, вътрешновидовата конкуренция води до позорния и тъжен качествен състав на българския "политически" елит.

Всичко това е добре известно и аз самият съм писал неведнъж по темата. Все пак остава един важен и неизяснен въпрос – кои са "политинженерите", които всъщност представляват симбиоза на проектанти и политически предприемачи? Кой и защо инвестира значителни средства в производство, което – по всичко личи – създава предимно малоценни и малотрайни продукти? Историята се повтаря отново и отново с все по-тежки последици, сред които най-фатална е подмяната на същността на политиката – вместо с идеи, управленски проекти и лидерски качества, подкрепата – реална или фалшифицирана – се купува с пари в брой.

Днес сме свидетели на

поредна "реколта"

от политинженерингови творения: едни се провалиха с гръм и трясък, други се превърнаха в част от мимикрията на системата, въпреки че я громят словесно, трети – съвсем новоизлюпени, напират енергично, без да подбират средства. Нека направим един бърз преглед на третата група, при която най-интересният въпрос е кой има интерес да ги подкрепя пряко или косвено.

Тук веднага се набиват на очи три имена – Трифонов, Марешки, Кадиев. Говоря за конкретни индивиди, защото очевидно става дума за изцяло персонифицирани проекти със съзнателно неидентифицирана организационна природа (въпреки че Кадиев тръгна да учредява партия, така и не стана известно поне едно име на съучредител). Общото е, че или някой налива много пари в начинанията, или създава условия (и протекция) съответният инициатор да генерира такива целеви средства.

Трябва да се посочи, че дори елементарната организационно-техническа дейност за учредяване на партия изисква немалки средства (освен ако от самото начало не се действа чрез откровено криминални методи). А провеждането на национална кампания, която обслужва такава цел, от рода на подписката за референдум, изисква големи парични разходи – някъде от порядъка на 7-8 лв. на подпис – и то при не особено реалистичното допускане, че не се купуват подписи. За да се наберат 500 хил. действителни подписа за референдум са необходими организирани усилия на стотици платени активисти, материални разходи, логистика, организация на прояви в продължение на месеци, да не говорим за информационното осигуряване и медийната реклама (които винаги струват много пари, независимо кой ги плаща). Например по приблизителни изчисления на експерти най-мащабното от тези начинания – подписката за референдум, организирана от Слави Трифонов (въпреки че формално се води на сценаристите на предаването му) – струва

не по-малко от 7 млн. лв.

без да броим стойността на мълчаливата подкрепа на съответната национална медия.

Оттук логично възникват поредица въпроси от правен, финансов, политически и морален характер. Първо, кой финансира тези начинания (или създава чадър за осигуряване на финансирането) и какъв е статутът на тези средства? Второ, с какви мотиви и срещу какви ангажименти? Трето, на какво се дължи мълчаливото съучастие на институциите, което в някои случаи граничи с отказ от изпълнение на правомощията? Четвърто, как се осигурява медийната и експертната манипулация на обществото (например социологически агенции "установиха", че хипотетичната партия на Слави Трифонов имала реални шансове да влезе в следващия парламент, въпреки че такава не съществува и дори не е споменато, че ще се създава)?

И, в крайна сметка, какво общо има всичко това с демокрацията?

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Трябва ли парламентарните избори от 27 октомври да бъдат касирани?

Подкаст