Планинската пътека е дълга и тясна. Обсипана с маргаритки, искрящи като диаманти сред тъмнозелените четирилистни детелини, тя се губи във висините над лимоновите горички, чийто свеж жълт аромат се носи над цялата околност. А от подножието й долита шумът на гръмкия прибой от разбиващите се в отвесните скали синьозелени вълни, над които "висят" бели вили, потъналите в каскади от розово-лилави цветя и зеленина. Въздухът свети от ослепителното слънце и почти звънти от лекия вятър, който къдри платната на яхтите в пристанището.
Безкрайното крайбрежие на Амалфи, нашарено от заливи и полуострови, потънали в цвят и светлина, е омагьосващо красиво, затова е жалко, че малцина надникват във вътрешността му, където между храсти и треви се промушва епичната Sentiero degli Dei (Пътеката на боговете). Днес тя обединява всички по-малки пътища, прокарани още през Средновековието за транспортиране на стоки между селата по суша. Пълзейки по височините, Sentiero degli Dei предлага най-добрата възможност да се насладите на внушителни гледки към планината и морето.
Изходната точка за пътеката е самият Амалфи, който гъмжи от хора. Туристите влизат и излизат от многобройните магазини, където продават лимончело и сапуни от лимон или се скупчват по стълбището на църквата от IX в. Дуомо ди Сант Андреа за снимка, тъй като в Италия рядко се срещат византийски храмове, които да изпълват сърцето на града. Амалфи продължава нагоре по хълмовете и улиците му се стесняват толкова много, че в един момент можеш да докоснеш стените на срещуположните къщи само като разпериш ръце. Постепенно сградите започват да се разреждат и отдръпват, разкривайки гледки към терасираните поля, разположени върху почти отвесно издигащите се от водата хълмове. Морето искри от "звездичките", украсяващи всяка вълна като диадема от брилянти.
Денят преминава в блажено скитане под сенчестите ресници на тъмнозелените пинии, покрай мрачни гробища, разположени амфитеатрално по склоновете на възвишенията и паянтови колиби от дървени трупи, в които се продават чили, вездесъщите лимони и малки кръгли като топки дини.
Постепенно стигам до малкото селце Праяно с едва 1800 жители. Притиснато между Амалфи и Позитано, то обира трохите от присъствието на хилядите туристи в двата й далеч по-известни съседи. Въпреки безкрайния чар на уютните хотелчета, очарователните ресторантчета и потъналите в блажена нега и топла тишина малки улички. Единственото заведение, което заварвам да работи в напечените от слънцето следобедни часове, е издълбан в скалите ресторант. Вътре е прохладно и приятно, а терасата му сякаш виси над морето. Закрепена по Божията воля пиния на отвесния скат пази сянка над дясната й половина, където решавам да си поема дъх, изпивайки една бира, извадена от хладилника. После насочвам вниманието си към менюто и спирам да чета, когато стигам до "костур на скара в луда вода". "А, това е специален бульон от домати, чесън и магданоз. За пръв път е създаден от местните моряци през ХII в. и тогава използвали морска вода. Ама за 800 години нещата са се подобрили много", бърза да ме увери сервитьорът. Решавам да му се доверя и оставам в заведението чак до свечеряване, когато светлините на далечния Позитано затрептяват срещу мен като търкалящи се към индиговите води на залива Салерно диаманти. А бульонът, в който ми сервираха костура, се оказа ароматен, апетитен и не чак толкова солен.
Започвам обаче да чувствам солта по себе си на следващия ден, докато се катеря по поредната 10-километрова отсечка на Sentiero degli Dei. Тя тръгва под гледжосания купол на църквата в Праяно и се изкачва почти отвесно към поредния 500-метров връх, след който следва стръмно спускане. Пътеката се издига толкова косо нагоре, че се е превърнала в едно безкрайно стълбище.
Спасението се появява на върха под формата на Доменико, добродушният пазач на изоставения манастир от ХVI в. "Сан Доменико", който не успява да сдържи къкрещия си смях: "Изглеждаш ми малко уморен, а? Ама не ти остава много. Само още три часа. Позитано е ей там." След това ме кани да вляза, насочва се към ръчната преса за сок, около която се търкалят лимони с големината на пъпеши, и набира шепа пресни смокини. Наслаждаваме се на свежестта им върху изтърбушените фотьойли, довлечени на сянка под група дървета. Доменико не ме оставя да почивам дълго и бърза да ме разведе из плесенясалия интериор, за да се възхитя на избледнелите фрески с аргумента: "Ти си сред последните, които ги виждат. До година-две съвсем ще изчезнат."
Време е да поема по следващите 1700 стъпала надолу – безкраен водопад от стълби, обрамчен от шеметни пропасти, които сякаш "летят" към сапфиреното море, сияещо на дъното им като разтопена плочка сребро. Но преди това минавам през Ночеле – малко селце, потънало в ленив сън, мъхната зеленина и сладък слънчев сироп. От него започва дългата одисея по "звездната стълба", която се вие безкрайно надолу, сякаш наистина се спуска от звездите. В ушите ми зазвучава Stairway to Heaven.
С тази мелодия в главата стигам в Позитано, за да установя, че съвсем не съм на място в този изрядно поддържан град с изисканите му жители и образцовия плаж. Ослепително бели яхти се поклащат на котва в аквамаринените води на залива, недалеч от хеликоптерната площадка и скъпите бутици, пълни с маркови стоки – Gucci, Versace, Benetton… Безупречно облечени двойки се разхождат бавно по централния площад на път към кафенетата и сладкарниците на открито за следобедната чашка еспресо и фунийка сладолед.
Изглеждам като излязъл от гората и съвършено чужд на тази изтънчена атмосфера, затова бързам да се скрия на хладно в църквата "Санта Мария Асунта", известна със своята икона от ХIII в. "Черната Мадона", на която Позитано дължи името си. Според легендата тя била открадната от пирати, които се натъкнали на свиреп щорм, докато се опитвали да избягат. Изведнъж облачната пелена се разкъсала и мощен глас, прогърмял от небесата, нареждайки им да я върнат и сложат там (posa), където й е мястото – Positano.
Моето място обаче е "Сант`Агата суи Дуе Голфи", където ме очакват домакините ми от хотела "Ле Торе". Той е построен в автентична селска ферма от ХVIII в., с каменни стени, покрити с бръшлян, разположена сред 14 ха маслинови горички, овощни дръвчета и тучни пасища. Посреща ме Нунцио Пиетри, който прекъсва работата си в двора, за да ме поздрави. "Всичко произвеждаме сами – и бъзовия сок, и зехтина, и лимончелото. Дори сапунът в баните", разказва любезният ми домакин. Навремето подобни стопанства били типични за района на Соренто, но не и днес: "Много ферми западнаха. Ние обаче държим на традициите си. Хората идват тук главно заради спокойствието и тишината, чистия въздух и екологичната храна."
И се оказва прав. Провинциалната ферма е перфектното място, където да се отпуснеш с чаша вино в ръка (местно производство) на сгъваем стол, поставен на ръба на скалите, и да направиш равносметка за пътешествието си, за преживяното в Италия, за живота си, ако щеш, или просто да съзерцаваш великолепния амалфийски залез, който винаги е пленителен.
