Не бива да си затваряме очите пред монопола на търговците
Проф. Домозетов, какви са основните проблеми пред българските производители на плодове? Говори се за натиск на прекупвачите върху производителите, за слаба държавна политика…
– Специално за плодовете най-големият проблем е един и той е ясен на всички в сектора. Става въпрос за липсата на хладилни складове, на опаковъчни и заготовъчни цехове. Ако всичко това е налично в отделните региони, ние имаме достатъчно качествена продукция, която би могла да пътува по целия свят.
Ако е толкова лесно, защо липсват подобни съоръжения?
– Засега са изградени изключително малко хладилни площи и цехове, предимно от частници. Но ми се струва, че би могло чрез Държавен фонд "Земеделие" да се осигурят линии за финансиране и да се кандидатства с проекти за отделните региони.
Най-напред обаче трябва да се направи ново райониране на културите в България. Това не е никак трудна задача, стига Министерството на земеделието да я възложи на Селскостопанската академия. Едва тогава средствата от фонд "Земеделие" ще може да се насочат натам, където най-лесно се отглеждат отделните култури и природо-климатичните условия са най-благоприятни за тях. Ето например известно е, че в Кюстендил виреят добре черешите, в Радомир пък се гледа най-много чесън. И трябва да се върви именно по тази логика – къде е най-изгодно и най-рационално да се инвестира. Ако това се случи, ще бъде постигнато намаление с една трета на разходите за производство и съответно ще се увеличат добивите от единица площ.
Не мога да допусна, че в Министерството на земеделието не си дават сметка за тези неща.
– Там често се сменят началниците и докато дойде ред за тази т.нар. реформа в сектора, идва следващият и той започва отначало. А и в заседанията на фонд "Земеделие", на които се разглеждат въпроси, свързани с начина на производство, би било добре да участват научни работници и специалисти в тази област. Какво разбира един чиновник от трайни насаждения и условията за тяхното отглеждане? Или пък от билогично земеделие? Знаете ли, че има одобрени проекти за екоземеделие високо в планините, където няма никакви възможности за напояване? Също така сериозно ни куцат и проверките. Одобрява се даден проект по точки и запетаи и по същия начин се следи изпълнението му, без никой да отиде на място и да види какво всъщност е свършено. Структурите така са се бюрократизирали, че изглежда, че се пукат от работа, но реално нищо не вършат. Но наред с това истината е, че има много сериозно лоби от разни фирми и фирмички и докато тази мрежа съществува, нещата ще продължават да се изкривяват.
В крайна сметка заради това ли все по-често се говори, че определени български сортове изчезват?
– Не може да си затворим очите пред явния монопол на търговците в сектора. На практика, като казват, че ще изкупуват само определен сорт, те предопределят какво да се отглежда и така погубват традиционно българските плодове и зеленчуци. Освен това се разбират за определени цени и производителите нямат никакви възможности за измъкване – към който и прекупвач да се обърнат, офертата е винаги еднакво ниска. И ако към това прибавим проблемите в цялостната организация на подготовка и съхранение на продукцията, за която споменах, безизходицата на фермерите е пълна. Те нямат полза да продават на ниските цени, но и не могат да си съхранят продукцията и да изчакат по-изгодни условия. Ако се обособят съответните земеделски райони и в тях се изградят хладилни складове и цехове за обработка, ситуацията коренно би се променила, защото производителите ще имат шанс за преговори.
Винаги се е прокарвала тезата, че виновни за сегашното положение са си самите земеделци, които така и не се обединяват, за да защитават заедно интересите си.
– Аз разбирам под обединение това, което направиха зърнопроизводителите. Те са едри бизнесмени, с много големи площи и сериозни финансови възможности. Дребните и бедните производители, с 10-15 декара, могат да създават само пролетариат и революция, но не и земеделие. Може да се обединяват хора по интереси и ще ви дам един пример: един има лозе, друг има магаре, трети – изба, четвъртият – казан, а петият е търговец на алкохол. Тия петимата могат да се съберат в едно сдружение, в което всеки участва с нещо в крайния продукт и всеки има интерес бизнесът на другия да се развива.
И пак ще се върна към необходимостта от хладилните бази и цеховете за заготовка по места. Ако такива съоръжения бъдат построени, хората много по-спокойно биха могли да инвестират, да развиват земеделие и да правят големи насаждения, защото ще знаят, че има къде да съхранят продукцията си или да я преработят в друг вид, по-лесен за продажба и транспорт например. Около едни такива мощности наистина биха могили да възникнат сдружения.
А какво мислите за тези теории, според които държавата умишлено не иска да помогне на българските земеделци, а предпочита вноса на плодове и зеленчуци?
– Не мисля, че не иска. Просто държавниците нехаят за тези проблеми, докато си гонят другите интереси. Ако властта реши, въпросът ще е решен за нула време. Та това е много по-лесно от строежа на една магистрала или на метрото.
Болезнена тема са и субсидиите. За едни има много, а за други не стигат.
– Известно е, че най-голяма част от субсидиите в земеделието отиват при зърнопроизводителите. В това нямаше да има кой знае какъв проблем, ако почти цялото зърно не се изнасяше в чужбина. Така и субсидията отива да подпомага чуждите икономики. А би могла да остане у нас. Ето напоследък слушам как щели приоритетно да развиват Северозападния регион на страната. Но по какъв начин – никой не казва. А е напълно възможно там да се направят различни ферми за отглеждане на животни, в които да се ползва една част от субсидираното от държавата зърно. Сега във всяко село се гледат някакви животни, плодове или зеленчуци, но истината е, че стопаните само преживяват, без да има какъвто и да е принаден продукт.
