От известно време твърдението, че в страната има протести, звучи като преувеличение. Организацията в интернет е налице, недоволните от политиката на управляващите вероятно продължават да са тук, но вечерните шествия видимо оредяха, а пред Народното събрание не повече от два-три тъпана акомпанират на пет-шест свирки. Количествено нараства само броят на дните на гражданския бунт, но при липсата на заплаха за властта със същия успех могат да минат и критичните 185 дни (които ще отбележат края на календарната година)и да достигнат рекордните 365 дни, че и повече. Стига, разбира се, нервите на всички ни да издържат.
nbsp;
Във века на интернет е нормално протестът да има две лица – едно за пред хората и още едно – във виртуалното пространство, защото там всичко се случва по-бързо и по-лесно. Създава се отворена група в социалната мрежа Фейсбук например и моментално се събират хиляди симпатизанти. Посланията се публикуват с хаштаг #Оставка и не е нужен мегафон, защото пламенните слова се разпространяват не само на национално, но и на глобално ниво. Пак има водачи, пак има лозунги, няма ги само шумът и постоянният ангажимент да се виси по площадите. И точно защото е удобно за всички, народното недоволство сгъна плакатите и се пренесе в интернет.
Животът обаче не е онлайн платформа
nbsp;
от която да елиминираш неудобните приложения, за да си създадеш идеалното лично пространство. В реалността има и данъци, и кредити, и сметки за парно, високи цени, безработица, социална несправедливост и какви ли още не причини за бунт. Затова вероятността хорското недоволство да напусне виртуалното пространство и в близките месеци отново да изпълни улиците и площадите изобщо не е за подценяване.
Още се спори дали февруарските протести, които свалиха правителството на Бойко Борисов, бяха спонтанни или нарочно организирани, но при всички положения в основата им стояха съвсем конкретни неща. Гражданските шествия по жълтите павета бяха провокирани от високите сметки за парно, последвани от традиционно по-скъпите зимни фактури за ток и вода. Впоследствие към общото недоволство се присъединиха студенти, природозащитници, пенсионери, производители без държавни субсидии, опарени от банките кредитори, дори отделни представители на малкия и средния бизнес. И понеже условията на живот у нас не са се променили през последните месеци, нищо чудно те пак да подбутнат и настоящите затихнали протести в следващите месеци. Вече е ясно например, че Българските държавни железници ще вдигнат с 5% билетите за влакове. От януари догодина се очаква да поскъпнат горивата, а управляващите умуват с кои други данъци и такси да увеличат приходите в държавния бюджет. Междувременно безработицата продължава да расте, макар и с по-бавни темпове, а празничните добавки към пенсиите, заедно с обещаното увеличение на майчинските, буквално висят на косъм. В тази ситуация е достатъчно финансовият министър да сбърка една цифра в държавния бюджет за догодина, за да пламне ново улично недоволство.
Допълнително масло в огъня биха могли да налеят и
синдикатите
nbsp;
които в края на всяка календарна година започват люта битка с държавната власт за по-добро заплащане, както и за по-високо субсидиране на непопулярните социални дейности. Профсъюзният натиск обикновено се осъществява със заплахи за масово гражданско неподчинение и точно в началото на най-студените месеци са избухвали и най-силните протести. Родителите все още помнят безпрецедентната учителска стачка през октомври и ноември 2007 г., заради която в продължение на 40 дни децата им не влязоха в класните си стаи. Пак през октомври, но три години по-късно – през 2010-а, на протест излезе почти цялото лекарско съсловие, за да извоюва по-добро заплащане за труда си и по-адекватно финансиране на медицинската помощ.
Студът не възпря и миньорите – и през 2008 г. и 2012 г., както и железничарите през 2011-а. Повече от ясно е, че с помощта на синдикатите недоволството в един малък отрасъл лесно може да прерасне в национална стачка, при това с много неприятен за управниците ни резултат.
В сложния пъзел, разбира се,
опасно се преплитат
nbsp;
и някои политически решения, които подхранват уличното недоволство. Вече почти два месеца не само опозицията, но и по-голямата част от гражданското общество живо се вълнуват от идеята на БСП да отмени пълната забрана за тютюнопушене на обществени места. И независимо че министърът на здравеопазването Таня Андреева храбро варди текстовете в Закона за здравето, проектоизменението е факт и само очаква зелена светлина от властта, за да влезе в дневния ред на парламента.
От начина, по който политиците се справят
с бежанската вълна от Сирия
пък ще зависи до каква степен страната ни ще се изправи пред хуманитарна криза. И ако за капак мнозинството и опозицията в Народното събрание продължат с процедурните и словесните войни, ядовете действително ще бъдат неизбежни.
Разбира се, негативният сценарий все още е в сферата на вероятностите и лесно може да бъде избегнат с общите усилия на управляващите партии. Стига в политиката все още да съществува въпросното понятие.
