Тя изплува като видение от мрака на нощта и открадна сърцето ми. До този съдбовен час ние бяхме просто приятели. Връзката ни започна случайно през една нощ в Норвегия, но като на всяка първа среща тя беше малко нервна и срамежлива – появи се само за няколко секунди и изчезна. Оттогава насам нещата не вървят на добре: обикновената история . аз не съм достатъчно търпелив, а тя не е в настроение да се покаже. Защото като повечето жени тя бе мистериозна и непредсказуема . нейното име е Аврора. Или Аврора Бореалис – феноменалните северни сияния, които са смайвали, омагьосвали и пленявали хората (включително и мен) векове наред. И всеки път, когато се намирах зад Полярния кръг, се взирах в небето, очаквайки завесата на нощта да се отдръпне и тя да се появи, но това не се случваше.
И тъй като след два дни, прекарани в Северна Финландия, точно по време на северните сияния се очертаваше да се случи същото, Илма, единствената финландка в нашата група, ни предложи да наемем… "ловец на северни сияния". Това е човек, който използва последните технологични новости, за да предскаже къде ще се появят неуловимите драперии от светлина и кръстосва замръзналата пустош със своите клиенти в опит да ги "хване". Оставихме всичко в ръцете на Илма, а тя ни доведе Ане-Лиза Саари, която с русата си коса и сини очи приличаше повече на принцеса от някое замръзнало кралство, отколкото на ловец. Когато се запознахме с нея пред хотела ни вечерта, видях, че изглежда почти толкова ефирна, колкото и бледите светлини, които преследваше. Ръкостискането й обаче беше здраво. Освен това държеше смартфон, на чийто екран грееше Aurora Buddy App., приложение, чрез което получаваше последните новини от дузина метеорологични сайтове и проверяваше метеорологичните сводки на летищата в северната част на страната. Екипирана с бяло скиорско яке и дънки, Ане-Лиза ни махна да се качваме в микробуса. Там вече ни очакваха още няколко ентусиасти, надяващи се да зърнат изплъзващите се северни светлини: Том, ТВ оператор от Великобритания, млада германска двойка и Абигейл, професионална сърфистка от Австралия, дошла да се наслади на студа и удоволствията, които той предлага.
Бързо прекосихме късата алея на курорта, осеяна с магазини и ресторанти, за да се втурнем в мрака, който сякаш погълна всичко – и нас, и града, и гората. Светът изчезна, докато Ане-Лиза шофираше по тесните, заледени пътища, и след час достигнахме първата си спирка. Гумите се хлъзнаха по снега върху моста на езерото Инари. То тъкмо бе започнало да замръзва и във въздуха се носеха стряскащи звуци от блъскането на ледените маси, които бавно превземаха водната повърхност. "Не ходете по леда, още не е стабилен", предупреди ни Ане-Лиза, докато наливаше кафе на всички ни в пластмасови чашки от голям термос, за да се постоплим. Закрачихме наоколо, обърнали взор към безлунния хоризонт, готов да покаже най-доброто от себе си. По едно време Том разтвори триножника си и застана зад камерата. Всички се скупчихме около него. Иззад тъмната стена от борове, обрамчваща Инари, започнаха да се прокрадват бледи, зелени, вертикални линии, които затрепкаха в небето. Най-после! Първото ми сияние от много време насам, а за някои – първата им среща с това изключително явление. Аврора този път беше в настроение и реши да изнесе спектакъл. Зелените ивици започнаха да се огъват и превръщат в неясна раковина, която затанцува на хоризонта, сякаш бе изградена от пиксели, които се прожектираха на най-големия природен екран – небето. Тя пулсираше, цветовете се разгаряха и замираха, раковината ту губеше своята форма, ту се стабилизираше. Чувствах как през мен протича ток. След толкова години отново виждах Аврора Бореалис – непостоянната ми любима, която се криеше зад Полярния кръг, а аз години наред я преследвах, омаян от красотата й. Бях така запленен от чара й, че не смеех нито да мигна, нито да гъкна. Чак когато чух щракането на фотоапаратите на другите туристи около мен, и аз извадих своя. Всяка следваща снимка ставаше все по-добра. Следвайки наставленията на учителя, който проведе двучасов курс по арктическа фотография във фоайето на хотела за всички желаещи вече, знаех, че северните сияния трябва да се снимат на дълга експозиция. Те са трудни за заснемане, защото се появяват само през нощта, обикновено са бледи, а на всичко отгоре се движат. Дългата експозиция позволява да запечаташ сиянията в живи, наситени цветове, които обикновено не можеш да видиш с невъоръжено око. Затова северните сияния винаги излизат по-красиви на кадрите, отколкото са в действителност. Натисках копчето на фотоапарата, настройвах го и отново насочвах обектива му към небето, опитвайки се да уловя щастието на лента, но някак не се получаваше. Северните сияния са твърде големи, за да успееш да ги натъпчеш и затвориш в един фотоапарат, и твърде горди, за да позволят да бъдат командвани от желанията на хората. Появяват се, когато си поискат, за колкото време си искат и изчезват така внезапно, както са се появили. И вече нямаше сияния. Нямаше раковина, нямаше зелени ивици и драперии от светлина, нямаше нищо. Остана само онова трепетно усещане, разливащо се по гръбнака ми, че тук, насред нищото, се срещнах с едно от най-възхитителните природни явления, които някога съм съзирал.
Ане-Лиза реши, че трябва да отпразнуваме успеха си, затова се отбихме в най-близкия хотел "Инари", където се оставих на увещанията й да опитам нещо типично местно – лапландската бира Lapin Kulta с чаша водка в нея. Голяма грешка! Белите петна в паметта ми за остатъка от вечерта бяха толкова големи, колкото снегът в Северна Финландия. Затова се изненадах, когато след разходката с кучешки впряг през деня Илма ми каза, че отново ще ходим на лов за северни сияния: "Просто записах два дни, в случай че през първия нямаме късмет."
В 19.30 Ане-Лиза отново наби спирачки на заскрежената алея пред нашите иглута в Какслаутанен. Днес Aurora Buddy App. показвало, че мощни северни сияния щели да се вихрят в небето на един час път оттук, близо до руската граница. Поехме и след 70 мин. ни спря голям знак с червена длан на него и надпис STOP. Наблизо имаше мост, откъдето се виждаха светлините на малък руски град, който блестеше рехаво в нощта, свит под огромна смарагдена арка, прегърнала небето от единия до другия край. От нея се спускаше прозрачен воал, през който летяха падащи звезди и оставяха в пелената му своята искряща диря от златозарни светлини. Ане-Лиза направи пробна снимка. На екрана на професионалния й апарат тя грейна в зелено. "О, в момента набира сили. Ще бъде страхотно. И аз ще снимам, макар че вече имам няколко хиляди фотоса", обяви тя и зае позиция на перилата на моста. Реших, че гидът ни знае най-добре къде трябва да стои човек, за да направи хубави снимки, и застанах до нея. И гледах ту през обектива, ту над него как воалът изчезва и арката започва да се сгромолясва. В небето се оформи цветен път, по който пътуват феите, елфите, горските духове и всички магически същества. Те минаваха като водопади от светлина, изпълвайки небето с огромния, искрящ шлейф на своите рокли, като червени светлинки, които трепкаха с прозрачните си крилца или като полудели пламъчета, които се гонеха по зелената пътека. От другата страна на шосето към небосвода се издигаха вълшебни потоци от светлина, които после бавно и величествено се разгръщаха, полюшвайки се на хоризонта, сияещи в зелени, червени и виолетови отблясъци, а след това се разпадаха и устремяваха обратно надолу, заплашвайки да погълнат цялата Земя. Времето като че ли спря. Като на забавен каданс, подобно на вълшебен прах, танцуващите светлинки заслизаха към мен и сякаш ме прегърнаха. Чувствах се така, сякаш Аврора шепнеше моето име в ухото ми, прегърнала ме, като истинска любима, като истинска северна красавица, каквато всъщност и си беше.
