Александър Маринов
Кампанията за предсрочните избори на 26 март започна, но основните участници не полагат особени усилия да дискутират програмите, с които би трябвало да се борят за доверието на избирателите. Всъщност от петте субекта, на които социолозите (засега) отреждат място в следващото Народно събрание, само БСП и ГЕРБ са разработили и публикували документи, отговарящи в една или друга степен на представите за "предизборна програма". Обединените патриоти и партията на Веселин Марешки лансират отделни несвързани фрагменти и представят програмните си идеи главно чрез медийни изяви на своите лидери. Най-нестандартен подход предложи ДПС – партията въобще се отказа да пише програма и се задоволи с "отворена програмна декларация”, която – по думите на председателя Карадайъ – до изборите можела да претърпи "поне 9 корекции".
Поради тези причини ще се огранича до сравнителен анализ на документите на БСП и ГЕРБ, но с едно важно уточнение. През последните седмици вниманието на повечето анализатори и коментатори бе насочено към изключително щедрите и единодушно определяни като
популистки обещания на партиите
в сферата на доходите (минимална и средна заплата, пенсии, целево стимулиране на определени професионални групи) и други социални придобивки. Този аспект на бъдещото управление не е за подценяване, друг е въпросът доколко ангажиментите са реалистични и искрени. Но не по-малко важно е да се опитаме да установим не само кой какво ще ни "дава", а доколко тези оферти са част от по-цялостни и съвместими управленски визии, очертаващи перспективното ни развитие като нация. По структурата и съдържанието на предизборните документи (дори на тези, писани с ясното намерение никога да не бъдат реализирани) могат да бъдат направени изводи за бъдещото управление и евентуалното (не)решаване на истинските проблеми на страната.
От тези документи можем да установим има ли допирни точки в мисленето на политиците за "националните приоритети", с които ни проглушиха ушите, има ли съвпадение на гледните точки за най-важните проблеми, за тяхното диагностициране и за възможното лечение. И ако видим, че програмите гледат в различни посоки, а някои дори са разногледи, как да очакваме лелеяната стабилност, приемственост и последователност? Първото, което прави впечатление в това отношение, е напълно
различният жанр и стил
на документите, представени от двата основни конкуренти в изборите. ГЕРБ за пореден път излиза с една разгърната, пълна с технологични подробности, но твърде хаотична управленска (по-скоро следизборна) програма, лишена от ясно дефинирана стратегическа цел и основни приоритети. БСП е представила класически образец на политически предизборен манифест с верни констатации, привлекателна дългосрочна цел ("8 милиона българи и нито един под прага на бедността") и разписани акценти, но от нея не става ясно нито по каква логика са подредени стъпките, нито как ще бъдат реализирани. Това различие е ясно откроено в количествен план – документът на БСП съдържа 17 страници, този на ГЕРБ – почти 50. От текста на ГЕРБ лъха философията "във властта завинаги заради самата власт", а от този на БСП – "първо да вземем властта, пък после ще мислим какво ще я правим".
Втората, може би най-отчетливо изразена разлика между документите на двете партии, е разгърната по оста
промяна – приемственост
БСП изцяло, дори някак самоцелно залага на промяната, стремейки се да отчете доминиращите обществени настроения: "Днес промяната е задължителна. Тя започна по волята на народите в света, в Европа и в България… Наше задължение е да продължим и да доведем промяната докрай. Да посочим път – друг, различен. Да водим по този път и да бъдем гарант, че няма да се отклоним от него”. ГЕРБ залага на точно противоположната политическа логика – изтъкване на постиженията на досегашните си управления – и изрично го заявява: "Програмата ни е замислена и подготвена като резултат и като продължение на досегашната законодателна дейност на ПГ на ГЕРБ, която ще надградим и доразвием."
Третото съществено и видимо различие в документите отразява дилемата
външна обвързаност – самостоятелност
ГЕРБ без колебание отдава приоритет на първия постулат: "Програмата ни е съобразена с приоритетите в политиките на ЕНП, както и с дългосрочните намерения на ЕС", макар и да е направена уговорката, че "винаги поставя на първо място националната специфика, когато става дума за европейски норми". В документа на БСП се извежда на преден план алтернативен акцент: "Искаме България суверенна – българските правителства да не търгуват с националния интерес" и се пледира за "активна и балансирана външна политика в полза на националните интереси на Република България” чрез пълноценно "участие във формирането на дневния ред в международни организации, в които страната членува.”
Много интересни нюанси и дори на пръв поглед противоречия се установяват в предизборните програми на БСП и ГЕРБ от гледна точка на
ролята на държавата
От една страна, бие на очи контрастът в използвания политически израз. При БСП думите в трето лице, отразяващи ролята на държавата и държавната намеса (подкрепа, финансиране, присъствие и т.н.), се срещат на повече от 50 места, а в програмата на ГЕРБ – почти никъде, но по същество се има предвид същото, макар и формулирано в първо лице множествено число. Иначе казано, ГЕРБ се изживява като неразривно сраснала се с държавната власт – политически синдром, типичен за БКП и ранната БСП.
От друга страна е ясно, че и двете големи партии разчитат изключително на активната държавна намеса, въпреки че представите им за това какво и как трябва да прави държавата не съвпадат (а и не са последователно формулирани). Колкото и да говорят за облекчаване на бизнеса или за стимулиране на гражданската самоинициатива, няма съмнение, че и двете формации възнамеряват да държат здраво и да използват безкомпромисно инструментите на държавната машина. За добро или за зло – засега е трудно да се каже и предстои да видим.
В заключение, ако съдим по предизборните документи, управленският манталитет и заявените намерения на ГЕРБ и БСП са доста различни и съвместяването им трудно може да бъде обосновано и проведено. Освен ако българската политика не продължи да следва популярния рефрен на прехода: "Пирамиди, фараони, и балъци за милиони."
