Александър Маринов
За месец или два нашите политици успяват да наприказват едни за други толкова ужасни неща, че всякакво разбирателство и компромиси в името на националните интереси стават невъзможни. (Друг е въпросът, че когато става дума за личните им интереси, те са в състояние да преглътнат всяка обида и да се прегърнат.)
Ако перифразираме една крилата фраза от популярен филм, българските предизборни кампании традиционно преминават под девиза "Време е да се оплюем, време е да се омаскарим, време е да започваме предизборното шоу".
В спокойните времена, на които бяхме свикнали, това не изглеждаше особено сериозен проблем – с напластяването на всеобщо отвращение от политиката и издълбаването на дълбоки разломи на разделение между отделните общности някак привикнахме. Днес обаче Балканите, Европа и светът преживяват тежка турбулентност с неизвестен край, което налага нацията да се сплоти около разумна и работеща политика, за да посрещне заплахите. Толкова по-странно и тревожно е, че започналата предизборна кампания се отличава с парадокс: политическото противопоставяне и конфликтността се изострят в разрез с вопиющата
потребност от национално консолидиране
За разлика от предишни години, тази кампания започна с политическо кресчендо, акумулирайки инерцията от продължително междупартийно напрежение и управленска нестабилност. Още след местните избори през есента на 2015-а привидната хармония на жълтите павета отстъпи място на отдавна описаната от Хобс война на всеки против всеки. Турбулентността се задълбочи около президентските избори и непредизвиканата оставка на правителството. В последните си два месеца парламентът работеше по-скоро като предизборно студио, а не като законодателен орган. Логиката подсказваше, че би трябвало да настъпи умора и напрежението да спадне, но виждаме, че се случва обратното – конфликтността продължава да се покачва.
Вярно е, че за това има известни обективни предпоставки – изходът от изборите отдавна не е бил толкова неясен, което неизбежно повишава залога на предизборната кампания. Сега са непредвидими не само резултатите, а и какво управление би могло да се конструира след вота.
Но засилената конфронтационност се дължи главно на
неразумната тактика, избрана от партиите
и техните елити – тактиката на "опожареното публично пространство". Политическото съревнование на идеи се изроди в безогледен маркетинг от типа "Вземи парите и бягай". От сергията бяха изхвърлени рационалните предложения за политики; избутани назад бяха малкото хора, способни да ги разработят и осъществят. На тяхно място се разположиха бутафорни партийни рогове на изобилието и сюрия популярни от други области на живота "нови лица", чието единствено предназначение е да примамят колкото е възможно повече избиратели. Опитът да се възпроизведе и експлоатира "феноменът Радев" се превърна в комедия от грешки, тъй като повечето от новоизлюпените политически надежди не подсказват нито капацитет за сериозна законодателна и политическа дейност, нито потенциала на развитие, демонстриран от новия президент. Накрая, съвсем умишлено сблъсъкът между двете големи партии бе абсурдно персонифициран и деградира до дребни заяждания и размяна на махленски обиди.
Всичко това, от една страна, нахъсва избирателите, но от друга, ги обърква и затруднява техния рационален избор. Не само "обикновените хора", но дори и специалистите трудно се ориентират в шизофренната смесица от сродни обещания и преекспонирани до нетърпимост различия.
В тази предизборна какофония има както досадно натрапвани, така и оглушително липсващи теми и послания. Това, което съвършено неоснователно се налага, е не просто склонността да се обещава повече, отколкото може да се изпълни, а нахално излъчваната от политиците и партиите
претенция, че контролират положението
Трудно можем да си представим по-неоснователна претенция в днешните условия. Истината е, че наперените ни изборджии просто нямат идея какво ще правят утре или след месец, ако нещата загрубеят. Засега декларативната решителност се крепи ("Ние сме категорично против Европа на две скорости!"), но скоро, когато се озовем и де юре в "сивата зона", какво точно ще предприеме държавата ни? Какви сценарии на действие имаме, с кого преговаряме за действена коалиция, основана на общи интереси?
Днес в кампанията страховито липсва държавническо мислене и конкретни идеи какво ще правим в очевидно усложняваща се и влошаваща се европейска и световна среда. Много илюзии би трябвало да бъдат оставени настрани и да мислим какво ще правим – държава и общество – при положение че ролята, която ни се отрежда в новата реалност, едва ли е толкова приятна и оптимистична. Множеството заплахи изискват нацията ни да се консолидира около разумни, но неизбежно трудни политики. Уви, по тази тема или не се говори, или тя се експлоатира по апокалиптичен начин, предназначен да генерира и използва обществени страхове. Българското общество има нужда от сериозен обществено-политически разговор, в резултат на който да решим какво ще правим в задаващите се много трудни времена, но той може да бъде иницииран единствено от политическите и научните елити.
Именно неспособността да се изпълни тази мисия показва, че
партийно-политическата система е изчерпана
в този си вид. Въпросът вече не е да се появи някаква нова партия (такива никнат като гъби), а да се наложи нов начин на правене на политика, който да отговаря на националните интереси и на потребностите на народа – политика много по-открита, честна и основаваща се на практически полезен диалог с хората, с конкретните общности, които са засегнати от различните решения. Политическата класа се е откъснала непоправимо от обществото и мисля, че е време да се появят не просто нови лица, а коренно различни политически субекти.
Сред българските политици има немалко образовани и умни хора, но като ги слушаме, възниква потискащото усещане, че те наистина не разбират какво се случва. Едва ли може да се оспори, че сегашното качество на българския политически елит е много ниско. Но дори и малкото качествени негови представители не правят това, което е нужно. По стара инерция следват сляпата надежда, че нас ще ни отмине – стига достатъчно умело да се снишим. А за да си придават важност, политиците се бодат с рогата – като козлета на нестабилен мост над придошла река.
